Да се откажеш, когато ти е най-хубаво

Човек трудно се отказва от комфорта. Точно когато постигне доближаващите се до идеал критерии, той си пожелава всичко да остане така. Завинаги. Виждал съм примери как човек задържа ситуацията, заживява с нея и след 10 (или повече) години осъзнава каква грешка е допусната, но е невъзможно да се поправи. Няма връщане назад, защото всичко, което е изтекло, е поело отдавна по нови пътища, а страховете са се умножили до толкова, че нова крачка в калта на живота е невъзможно да се направи. Истината е, че няма поправими неща, просто има ново начало...
Познавам и хора, които не спират на едно място, но вървят бавно, само по познати пътища, защото според тях опитът и знанието винаги ще ги водят към по-доброто бъдеще. Онова, същото, което си пожелаваме на празници, със сълзи, с болка в гърди...
Аз съм по малко и от двата типа. Но през последните години правя неща, които често остават неразбрани от хората около мен. Опитвам се да не се застоявам, да се движа, защото не искам повече да съм над 100 килограма. Защото искам да опознавам, да знам, да гледам небето, докато вървя по земята.
Собственик съм на много бърза кола, но не вдигам повече от 140. Веднъж, признавам си, за няколко минути стрелката беше на 160, но ме хвана шубе и намалих на 100. Това не ме прави пъзльо, а внимателен. Защото е хубаво да знаеш, че имаш 225 коня, но да използваш само част от тях. За мен няма значение колко е водата в чашата, важно е да не е празна! Важно е да има врати за отваряне, а не да се радвам на слънцето само и единствено днес и да го помня всеки ден.
Това са едни от най-трудните думи, които някога съм събирал на бял фон. За тях вина нося само аз, защото лично избрах пътя си и никога не бих раздавал обвинения. Тя съдбата дава знаци, води ни, но може и да не се водим по нея. Имаме право на избор. По тази причина поемам цялата отговорност за решението си, защото искам да живея повече от днес. Искам да знам повече от вчера. Искам да проверявам, изпитвам, постигам или губя, но да не стоя на удобния си стол в редакцията и да гледам самолети по цял ден. И всяка полетяла машина да поражда у мен въпроси - накъде са тръгнали тези хора? Каква им е съдбата? Защо са там? Ще се върнат ли? Плачат или се усмихват?
Пиша това последно писмо до теб, приятелю на HELLO!България, за да ти благодаря, че толкова години не се отказа от нас. Че уважаваш труда на едно огромно семейство и не просто даваш своите пари за четиво, което не всеки би разбрал. Защото позитивно и смислено трудно се създава и още по-мъчително съхранява, но както си го доказахме - възможно е.
И се надявам след време, ако се срещнем отново, да има достатъчно опит за разказване, да има нови спомени и най-вече - нови мечти.
Трудно се поема по тотално нов път. По шосе без удобни гуми и хубави снимки, но не визията ни кара да бъдем онова, което сме, а състоянието на духа. Онова, което сме ние, защото за личното Аз няма огледало. То или се отглежда с любов, или просто се потиска от его, което не създава реалност.
Най-хубавата роза не е онази, която живее вечно, а тази, която днес събира обич, а утре е красив спомен, създал енергия за любов. Животът не е граница, той не е пост или слава, а свобода. Трудна и лесна, но когато е осъзната, всичко се случва по най-добрия начин. Никога не спирай да искаш, да се предизвикваш и да се радваш на собствената си свобода. Обещание се дава първо на себе си, а когато се изпълни, тогава имаме право да даваме дума на друг. Аз си обещавам да не си тръгвам завинаги, просто ще опитам що е то гражданин на света. Първо от най-трудното...
Всички знаем, че обичта остава силна и истинска, когато раздялата настъпи по-рано от самия край. Оставям обичта си в момент, когато обичам повече от всякога. Не за да събирам овации, а защото енергия се предава, споделя, но не се убива. Истинската любов никога не умира. Тя ще се познае, намери и събере, когато времето помогне пътищата отново да се съберат.
Днес обичам най-много и плача най-солено, но това няма да ме спре да искам още много и ново, защото истинското не е безчувствено.
Благодаря на хората и съдбата за дадените шансове.
Благодаря, че чувствам болезнено.
Благодаря, че имам емоция, която може и да пречи, но ме кара да живея пълноценно.

HELLO!България 04/2018