Щастие със зрение

Отново тези 60 минути изтекоха като една. Разговорите с нея са вълшебни. Емоцията може да се предава дори с мълчание, но с нея винаги е с усмивка. Вярвам в съдбата, защото нямам друго обяснение защо има хора, които без да ни го казват - припомнят онази важна цел, заради която трябва да се върви напред. Няма случайни срещи, случайни любови, случайни думи. Бих говорил с нея вечно и знам, че никога няма да се уморя. Има такива ситуации, за които трябва да се грижим с любов. Без нея нищо не продължава напред. Ще премахна всички рамки, защото се нуждая взаимно да си докосваме мислите. Друг избор нямам за да бъда щастлив...

Имам си една мечта. От доста време. През последните месеци тя влизаше в сърцето, завладяваше, владееше и контролираше ежедневието ми. После малките стъпки към нея решиха да превземат управлението, а това доведе до кризи. Като в политиката. Вчера, един шамар, лишен от физическа намеса, ми припомни, че аз имам мечта. Тази сутрин се събудих с мисълта за нея. Спомних си, че емоциите са като цветята - ако не се грижиш за тях, умират. За това изхвърлям в реката всички малки стъпки и ще гледам само към големите.

Явно дневните преживявания не са толкова впечатляващи за да ги превръщам в думи, но сънищата ми определено оказват влияние на емоционалното "светло" състояние. През последните часове усещах прегръдката ти. Онази спокойната, която води ръцете ни в едно. Точно като в снимките, които разглеждах. Усещах чуждите емоции, защото макар и в не будно състояние аз преживявах силно. Знам че това не е просто фантазия, а енергия, която си има друга половина. За моята ще се грижа всеки ден...

Събудих се от кошмар. Толкова силно се люлееште дивана, че погледът ми за секунди обиколи всичко около мен, но следи от истински трусове - нямаше. Замислих се, защо и какво породи този сън? Какво се случваше вътре в мен, което съзнанието не желаеше да приеме.
Няколко часа по-късно, емоционална среща и болезнено разкритие ме доведоха до отговора на въпроса от късния следобед. Желанието за самозалъгване толкова силно се е татуирало в сърцето ми, че съм забравил от какво имам нужда. От истина. Не от лъжлива прегръдка. Трябва да се живее чисто, без излишни емоции...

Пак сънувах. Но този път беше различно. Бях сляп. След 33 години щастие със зрение, днес не виждах нищо. Опитвах се да започна живота си отново, но само на фантазия, в съня си. Беше ме страх да напусна ипотекирания си дом, а това трябваше да се случи. Вече не можех да пиша, защото нямам зрение, а доходите от пенсии не стигаха за "бирниците". За това се борех да започна отново... Представях си живота като преди, с позитивната мисъл, че хората ще ми помагат когато е нужно, но се събудих... Тогава се запитах - дали е възможно? Никога няма да съм сигурен, че ще бъда физически себе си, но съм сигурен, че ще направя невъзможното да не губя себе си в емоциите, макар да е трудно да задържиш морето спокойно.

Толкова слънце събуди очите ми, че в продължение на часове си танцувах. Дори в трамвая. Нямаше значение, че хора от всякакви възрасти ме поглеждаха неразбираемо. Аз се възхищавах на доброто си настроение, което след минути щеше да бъде унищожено от моята необяснимата и тотална коректност. Онази, с която не се разделям, защото в живота получаваш онова, което даваш. Но явно в бизнеса това правило не важи.
В последните часове на събота ще изпия чаша вино с усмивка, защото аз няма да се променя, но може да направя малки компромиси в работата. Като просто не си вдигна диоптрите...

Поглеждам в очите ти, но не се намирам там. Оказва се, че не мога да се побера в това малко пространство, което дълго време си мислех, че е по-голямо от вселената, а днес се оказва, че мога да виждам и без очила. Ще продължавам да позволявам на невъзможното да бъде голямо, но ще се науча да не се срещам в очи, които само подминавам... Погледът има една посока и тя не е нито в ляво, нито в дясно.