Вярата в промяната – музиката е различна всеки път

01.08.2013

Имаме ли мнение или просто никой не го чува?

Последните два месеца се опитвам да изкореня мнението за всичко случващо се не само в страната, в световен план, но и в личния ми живот. Не искам никакви анализи, защото те пораждат въпроси, а отговорите объркват спокойствието, което и без това липсва. Абсолютно всяка една секунда ме връхлита някаква теза: за протестите; за войните; за чужденците; за колите; за кризата; за каквото се сети човек – включително защо е горещо? Мнение има всеки роден в България и държи да се изкаже, наложи и категорично да бъде чут, дори от онези, които не участват в разговора. Но усещането, че не е достигнало до максимално уши не изчезва и продължава отново да го налага, в разговори, които нямат нищо общо. Като онзи невъзпитан чичко в ресторанта или колегата, който просто обича да говори високо, защото така привлича внимание. Аз също не съм от тихите, но определено се старая, след като осъзнах, че моето мнение е важно за мен и онези, които сами го поискат.
През последните месеци усещам как ставам един от тях – от хората с мнение, което трябва да бъде разгласено. Негативното, което се събира в нас е неизбежно, но то не излиза през правилното място! Не устата е единствения изход от тялото, но останалите варианти често остават непознати. Аз използвам FB, но бързо се осъзнавам и трия, а каква полза от това упражнение???
Не отричам, че през 2013 започна да се случва промяна. В хората, в тяхното поведение, в работата, в чувствата, в бизнеса и затова не са виновни други, а самите ние, защото човечеството се променя от каквото свят светува. Историята не е доказала нито едно продължително съществуване по един и същи начин. Неизбежно е това изпитание, което малко от нас съзнаваме. В губене на време на налагане и дискутиране забравяме, че трябва да се променяме успоредно с онова, което ни кара да живеем – икономиката. Но тя е силно обвързана с отношенията, с чувствата, с мислите, които често се намират в неподходящата зала за обсъждане.

Мечтите са онова, което ни кара да се развиваме, а те после стават по-големи.

Вчера видях една позната, с която не се бяхме срещали повече от 4 години. Беше случайно в парка. „Станал си по-висок“ пoхвали ме Ина. Не отрекох, но истината е, че не съм мръднал от 25 годишен. Тогава последно се премерих и до днес все още съм си 186см. Просто развивам себе си, а това се отразява по различен начин на визията. На мен пък тя ми се видя по-хубава от преди. По-женствена и спокойна, макар проблемите й, заради които остави предишните си мечти да бяха я „гушнали“ емоционално. Да бъде майка е новото и призвание, а здравословни грижи около второто й дете бяха отнели усмивката й временно, но въпреки това изглеждаше много по-добре от преди, когато беше звезда. Защо е намерила смисъла си на развитие.
Да вярваме в красивото на промяната е неизбежна част от развитието, което може да направим. Често тя е страшна и отричана, защото с годините всичко ново ни плаши, но няма как все още да слушаме музика на касетки след като имаме дигитални мини устройства. Не само технологиите се променят, но и ние, а с това и всичко онова, което правим.
Промяната в социалния живот е част от естествено развитие. Спорим и не разбираме все повече онези, с които споделяме телефонните си разговори, но не бирата е виновна, а това, че неусетно сме си разменили адресната регистрация. Вярвам, че всеки от нас живее на остров, който е обитаван от много непознати, които често срещаме на пазара – обединяващ всички острови. Понякога сменяме местоположението си, но това е част от развитието, но да тъгуваме за изграденото на предишния остров означава, че ние сме преминали в по-малкия, а не в по-големия кръг.
Животът е кръг и всички тръгваме от средата и няма да се съглася, че тази геометрична фигура ограничава, защото и физическото ни съществуване е в кръг. Но във всяка окръжност има по няколко острова, защото всеки от нас е различен. Така често прескачаме от остров на остров, а понякога и от окръжност на окръжност.
Какво исках да напиша... Нещо, което е просто за блога ми без да има претенция да бъде прието от някого, особено от хората, които загубих по пътя си...

И все пак накратко:
Да споделяме мнението си само с онези, които ще го разберат без да го отричат.
Да не налагаме думите си, защото всеки има право на собственост и най-важното – промяната. Запазването на добрия спомен ще направи живота ни по-спокоен, от колкото да мислим носталгично към миналото.
Няма лесна промяна, защото всяка рана зараства с време, грижи и лечение. И в емоциите е така... Но е неизбежно все да си носим любимата блузка. Така не даваме възможност на друга да ни стане любима...
И да не забравяме, че днес едно нещо, един човек, една работа наричаме - най-ценно, но утре не се знае какво е. Важно е да не гледаме какво е било, а само да му се усмихваме, защото то ни помага да вървим напред.
Иначе философските изказвания няма да спрат, защото все ще има някой, който да слуша, но да не чува.