(Не) Сбъднатите мечти

Вече два месеца търся себе си. Опознавам едно предишно аз, докато се опитвам да намеря новото, което знам, че съществува, но все още настоящето не го допуска. Иска му се то да властва облечено в комфорт, спомени, илюзии и истории за свят с красива панделка, създадена от лицемерие.
Изминаха едни седмици изпълнени с истории, които по-скоро ми напомнят на новото начало в София, от колкото да приличат на някаква американска мечта. И тук се пие вода, яде се лоша храна, вечер чашката е в ръка, но усмивката изрисувана на лицето. Рядко тя е истинска, но тренировките от дете са научили родолюбците да я изразяват като истинска. И тук българите често ги мързи, но ако работят - получават. И тук, и тук… Превръщам се в мрънкало, което понякога забравя началото, онова което постави една мечта на лентата за сбъдване. Касата е калкулирала цената и е време вече да се плаща сметката. Такава, каквато съдбата е решила, защото светът е малък. Много малък. Понякога е на час полет, може и до 24 да се стигне, но не е невъзможно да се погледне и от другата страна на водата. Онази, която пази спомени, помни пътища и пречиства от натрупани емоции.
Мечтите понякога се губят в гъстата мъгла. А то такава има навсякъде, без изключение. Тя се появява за да промени цветовете и да открие нови хоризонти, които чуждите съвети няма да съдържат като информация. Човек може да иска да бъде ментор, но истинският ментор е природата, а тя е живот. Без нея няма да има нищо и често ни показва, че няма как всеки ден времето да е с идеална температура и слънчева усмивка.
Днес мъглата е още над главата ми. Застоява се вече трети ден. В началото бързо се разсея, но влагата все още просмуква мислите ми и ме кара да забравям желанията си. Понякога се налага на 37 да се живее като на 20, защото началото е еднакво за всички, но страховете с годините са се умножили, а гордостта е станала стабилна като стар паметник. Но началото често е пропускано в книгите. Никъде не пише как да се извърви по-бързо и лесно. Защото понякога опитът е учител, който става ученик.
Днес ще се разходя само в мислите си. Надявам се да настъпя някое заспало его, което там някъде е решило да ме изостави. Лесно мога да намеря обвинители в главата си, но това най-много да създаде някаква излишна война, която да ме отведе до симпатичното магазинче, в което продават две бутилки по избор за 10 долара. А етикетите пак ще ги избера по български спомени, защото се страхувам да опитам различно от познатото. Като любимите дрехи, което все още съжалявам, че съм ги изоставил, вместо да събират място в новото парцалено убежище.
Страхувам се, че детето в мен го няма. Има някакво, твърде чувствително, което обича природните закони и това да следва емоциите си, но то често е отричано от послушниците на системата. Тази, която управлява всичко и най-глупавото нещо е да бъде отричана. Но освен системата има и лични желания и качества, които няма как да се изтрият като тебешир украсил спокойната улица. Аз не само обичам своята чувствителност, но и нямам намерение да се отказвам от нея. Избирам я пред всичко, защото онзи ден ще дойде някога и вероятно само нея ще мога да си я взема.
Последно време често сънувам умрели хора (но те са живи все още) и следата от живота им. След тях всичко е като “Биг Брадър”. Светлините спират, вещите остават, спомените също. Тишина и човешка история.
Пиша тези редове за да се уверя, че все още не съм се изгубил в мъглата. Между поредните дъждовни капки избирам да науча истината на онова, което се случва без много усилия. Дори когато то е провал да е ясно, че е с изяснен статут. А до тогава ще продължа да обичам изоставеното с надежда да събера и нещо ново по различните пътища.
И между пясъка по улиците пак ще търся звездите, които днес някак са по-близо до сърцето ми…