От нослето до синьото око

Изминалата седмица (в моите очи) беше подвластна на един нос и визия, които вълнуват, създават и изискват. И след вече известната “Мис България” преживях и срещата си с Дебора, която едва ли някога ще забравя. Няма да е така лесно, както вече не си спомням миналогодишната Мис. Истината е, че изборът на организацията беше правилен! И това сериозно. В крайна сметка никой отново нямаше да разбере, че имаме нова “Мис”, която няма да отиде на най-престижния световен конкурс, а някакъв по-малък, защото таксата е твърде висока за “имиджа”, но иначе титлите се купуват… 

Благодарен и щастлив съм, че нямаше емисия новини по национална телевизия, която да не обърна внимание на конкурса. И може да е с негатив, но се разбра за него, защото последните години се отразяват масово всякакви нощни разголени истории, но не и “Мис България”. Победителката не е първата нападната и неодобрена, няма и да е последната. Но поне ще стане известна и ще се намърда между скандалните миски и е възможно да промени цветовата дъга.

Дебора обаче няма тази лесна съдба и се радва на по-трудни сблъсъци. Не онези, които медиите и причиняват, а със самата себе си. Защото днес е лесно да се попита - ама защо го правиш, но никой не подава ръка на онова човешко същество попаднало в дълбоката, тъмна, грозна и влажна яма. Днес е много лесно да “нахраниш” някого, дори тя го прави, в опитите за емоционална самозащита, но загубата на личното самочувствие е проблем, който не се лекува с хапче, клиника или операция. Лекува се с приятелство и разбиране. Тъжно ми е, защото усетих енергията на Дебора и погледнах в себе си. Днес можеше и аз да съм като нея. Проблемите й не са ми чужди, но са преодоляни, защото имах ръка, имах рамо, имах шанс. Тя го няма още, защото се бори да докаже себе си, докато се е загубила. След месец никой няма да помни това момиче, дръзнало да дойде с посинено око в телевизията. И не защото предаването го иска, а защото тя се нуждае от последен вик. 

За помощ. За добро сърце. 

Страх ме е, че наистина живеем в дни на негативизъм, борби и войни. Страх ме е, че някой ден може да бъда като нея и да виждам само гърбове, защото няма унищожен проблем, той бива само  приспан и грижата за “зимуването” е ежедневна и много, много важна. И нямат значение чашките, а липсата на въпроса: “какво ни кара да ги вдигаме”? 

Защото понякога избор няма, а шансовете са отишли в Дубай на почивка и забравили, че истинското не е материално, което е преход, а сърцето, което е възможно днес да спре да бие… И тогава ще има много желаещи, но отдавна часовникът ще е спрял. 

Вярвам, не искам да спирам, че след време Дебора ще разкаже как е приспала проблема си и тогава ще плаче от щастие по телевизията, защото пример трябва да се дава! Дебора не е единствената, която я е страх да отиде в полицията, да се справи с проблема си вътре в нея, да тръгне по най-трудния път - на промяната. Но тя може да е една от малкото, които да покажат на онези, които нямат шанса да извикат от телевизора за помощ, че спасение има. Просто са нужни определени крачки.

И докато всички гледаме нослето на една Мис, нека се опитаме да чуем всеки “help”, който тихо звучи около нас…