Не, заря имаше, но никой не я видя…

С такъв кеф си тръгнах, че днес не намирам причинаТА да се върна, а желание не ми липсва. Последните дни само си мисля за миналото, за онова, което имах, което не беше мое, но си представях, че е част от мен. Днес, когато имам ново начало искам отново миналото и го търся, като зарята сред облаците на 4 юли. Така и никой не я вида, защото мъглата я беше приватизирала. Днес обаче си търся причина да осъзная дали да тръгна по поредната магистрала или да се върна с половинката от билета, който ме доведе за да преживея неща, които исках, за които мечтаех, които промениха много идеи за свобода…

В началото на януари имах дълго отлаган разговор. Срещата не беше случайна, но едва ли онова мое минало предполагаше какво ще чуе от моята истина, защото желанието често се разминава с реалното. Попитах - защо да не тръгвам? Отговори, но само от чужди чувства и емоции получих.

Получих познатата и много реална любов, която обаче не ме спря да тръгна, въпреки сълзите в едно на терминала.
Днес търся причина да се върна. Защото желанието за другото щастие е достойна за уважение. Много искат някой да ги обича и това да ги прави силни, а аз искам повече от его. Искам повече от обещания и мечти, които не са родени от сърцето ми. Тишината в красотата е онова, което търся и няма да се откажа да я преследвам по различни и несподелени пътища. Защото любовта не чака, тя идва и споделя, тя плаче в един глас и се смее без банкови сметки. Тя е онази, която не казва какво пише в книгите, а гори като огъня на плажа, който се опитва да стопли, но реално повече грее очитете и мечтите на родилите пламъка.

Няма как да избягам от облаците, които често скриват реалното за да се осъзнае къде се намира. Дори понякога имам нужда от тях, защото те ми помагат да осъзная, че готвенето е по-приятно от много други неща, с които съм си плащал наема. Понякога не ми е нужно перчене, а смисъл от път, който да ме води към слънцето, но луната също ми е интересна. И причината да се не се върна е в осъзнаването, че съм уморен от излишното оплакване, което тук е маскирано с fake усмивка. Да, тук, когато подам ръка не получавам “той ме насади на пачи яйца”, а в моята глава през цялото време беше - предложение с решение, което взимаш лично! И не, днес не съжалявам за нито една своя крачка, защото отговори на трудностите намирам, но понякога ми се иска да е полезно по пътя към щастието, което винаги е с различни мащаби и критерии.
И да, когато сам си сготвя няма на кого да се оплача…
В търсене на новото, което понякога се крие на милиметри, които изглеждат като безкрайни мили, които са се оплели на остров, който уж има край, а реално е безкрайно интересен…
И в очакване на причината за промяна, която никога не е ясно от къде ще се появи, но когато едно колело започне разходка, тя често се превръща в неочакван път…