Любов, на мен ли говориш?

13.04.2011

Чувам знаци, за мен ли са?

Любовта е най-красивата болест, която съществува в нашия сложен живот. Кара ни да се чувстваме щастливи, да боледуваме от емоции, да виждаме целите си и да вървим напред, а понякога и назад.

Трудно е да се пише за любовта, защото тя е различна. Трудно е да се конкретизира, защото днес виждам нещата по един начин, утре по друг. Трудно е, защото става ли дума за любов всеки търси себе си в чужди думи и действия. Много рядко в критиката се откриваме, макар аз винаги да се търся, но за чувствата сме първи. Нека не се лъжем, така е!

Колко пъти сме си мислели, че статуса на определен човек във фейсбук е предназначен за нас? Ама честно...

На мен ми се е случвало десетки пъти. Да виждам някакви знаци, било то виртуални, лични, енергични, но си ги тълкувам така както ми се иска. Днес обаче си задавам въпросът дали съм бил прав или си внушавам глупости, ами ако наистина са знаци. Не искам да знам, че всичко е било само за мен, а аз го искам, но по една или друга причина всички се правим на “звезди” и не се случва. Това е ужасно. И за всичко вина има интернет общуването и мобилните комуникации. Беше по-лесно с бележките на листче. Пишеш – харесвам те и толкова. Или с дългите погледи.... Преди години в дискотеката се гледахме дълго и накрая се целувахме в някой ъгъл. Сега се гледаме, защото се чудим от къде се познаваме. Дали сме се виждали някъде по телевизията или сме спали преди години, а може би просто сме разглеждали снимки в нета и.... И накрая нищо, защото сме “звезди”.

Маги Джанаварова пее “Трябва да знам”. Толкова искам да знам. Да съм наясно... И когато искам истината винаги я получавам там от където не я искам. За пореден път да чуя старо наивно обяснение или прочие.

Знам, знам, и сега някой е открива във всичките ми тези думи. Неизбежно е. Дори да заявя, че “си в грешка” ще излъжа. Защото не знам, дали подсъзнателно определени личности не присъстват в думите ми. За сега визирам само виновниците за тази статия.

Ужасно е да виждаш (в интернет) как някой страда и да се чудиш дали нямаш вина за това. Иска ти се за момент твоето сърце да участва в тази битка от емоции (защото и ти имаш емоции), но е страшно, ако не е така, защото филмът ще се окаже друг. Страшно е дори, ако направим опит да разберем, но това означава, че ще се разкрием. Тогава само и единствено заради огромната болка, която другия човек изпитва може да бъдем порязани, но това наистина ще е несъзнателно. Тогава ние ще се чувстваме ужасно. А причините за това ще ни струват много, но всъщност ще е една – търсихме истината.

Дали когато виждаш, че един човек признава, колко някой му липсва да си мислим, че това сме ние? Ами ако не сме? Ами ако сме? Защо постоянно гледаме болката на другите и се опитваме да влезем в нея? Мазохисти ли сме? Виждал съм ситуации, в които един човек е много щастлив, но се надява някъде някой да страда за него. Поради много причини, но често се случва, защото имало недоизказани неща между тях. А това практика. Хората не говорят открито и не казват това, което чувстват. Страхуват се.

Толкова е трудна тази болест любов... Всички искаме да сме щастливи. Когато чакаме онази искра отново да се появи в сърцата ни започваме да вярваме, че това няма да се случи. Но това се случва... Рано или късно...

Оффф обърках се малко. Наистина е много трудно да се пише за любовта и за емоциите. Замислям се, че ние сме устроени повече да страдаме, а не да се радваме. Когато ни е хубаво се питаме до кога ще продължи? Не се радваме днес, а мислим за утре? Когато сме щастливи се оглеждаме за чуждото щастие или мъка. Това е благодарение на самотата, която всеки ден крием в сърцата си и се надяваме никой никога да не разбере за нея. Може би вярваме, че един ден онзи ЧОВЕК, който е в мислите ни (от време на време) ще ни извади от нея, но той дори не подозира за тази наша мечта. Искаме да говорим, но заприказват ли ни – мълчим. Изпитваме страх да си признаем, че не си ти човекът с когото искаме да говорим, а е друг. Искаме пред друг да си признаем чувствата, но той не реагира.

Познавам няколко човека от онзи “усмихнат” тип личности. Познаваш и ти със сигурност. Гледат чаровно, мили са, внимателни, карат те да се чувстваш специален/на за тях и ти отделят внимание, което ти оценяваш. Гледат те в очите и те докосват нежно от време на време... Познаваме ги в красивата светлина и сме убедени, че те нямат тъжни моменти. Оказва се, че понякога те са по-тъжни, но не го признават. Трудно е да се разбере какво е точното им състояние. Но това е благодарение на онези любопитни хора, които се интересуват само за да клюкарят, а не да помагат. Но пък и другата страна сами са си виновни. Те омайват често, създават един образ за себе си, който няма тълкуване. И всичко това отново обърква цялата игра. Игра на любов. Това е модерно.

Отново разглеждам статусите във фейсбук. За втори път днес. Различни са, но емоционални. Има хора, които не пишат, а постват песни, които издават как се чувстват. Интересно е да се проследи хронологията на линковете – минути, темпо стил. Да се изгледат по реда на публикуване... И пак откриваме себе си в цялата тази ситуация. Иска ни се да сме част от всичко това. Защото емоцията ни кара да се чувстваме живи, стига да е дълбоко в нас.

Запознах се с една интересна личност. Ще я кръстя “Тихото”, но без да уточнявам защо. Тихото е тъжно, защото е наранено. Дълга безсмислена меркантилна връзка, която приключва грозно, а Тихото е най-милото и наивно същество. Тихото не знае, че 90% от населението в България първо се интересува от пари, а след това от душа. Хора като Тихото не се раждат всеки ден, защото те не откриват себе си в другите, а искат просто да са себе си. Но това по-скоро ги убива. Хубаво е, че все още има ХОРА, макар и в момента тъжни, но ги има. И ги срещаме!

Преди казвах че съм добре, спрях, защото много лоши хора решиха, че така не може - аз да съм добре и ще ми правят зле. Спрях да споделям как съм, а аз съм МНОГО ДОБРЕ. Само дето ме е страх да не открия в някой статус нещо за себе си. За това спирам да споделям. Поне ще се опитам.

За ТЕБ няма да напиша нито ред, защото не искам никой да знае. Хубаво е личните неща да си останат лични. Така никой никъде няма да се открива, а ще си го казваме - ЛИЧНО. Надявам се аз да не присъствам в нито един статус, но знам че не е така. Присъствам в злобните. Надявам се никой да не страда заради мен, защото това е едно от най-болезнените наказания за един човек със сърце, а аз имам такова. И ТИ ще го разбереш. Само ми дай тази възможност и ми помогни за това.

Искам да знам. Винаги, каквото и да е, искам да знам. Хубаво е да знаеш когато те засяга лично. И няма болка. Това трябва да го знаеш. Има болка, ако не знаеш това, което те засяга. Споделяй, защото само това лекува. И не търси помощ в интернет общуването. То е начин за връзка, но не и начин на живот.

Трябва да знам. Наистина! И... Да, МОГА!