За истинската любов е нужно отношение
15.01.2013
Нямам второ заглавие…
Понякога не е нужно да изречем много думи за да кажем нещо. Всички се радваме и на малките неща, които идват от сърцето, от горящите очи, от желанието да направим някого усмихнат от душа, а не просто да се отчетем, защото това е поредната касова бележка, която слагаме в джоба си.
Все по-често чувам как някой е направил нещо материално за някого. За колко е купил вещ, каква скъпа вечеря е платил или колко пари е оставил в мол-а. Преди се впечатлявах от такива изказвания, защото исках и да аз да мога да плащам, да мога да получавам и да се радвам на материалните неща, които не притежавах. И сега не ги притежавам, но все още се радвам на бялата си риза от преди 4 години така все едно сега съм я получил. Скъпия часовник украсява ръката ми и кара много хора да се заглеждат в него-факт. До сега обаче само едни добри очи засякоха моите, при това в Амстердам. В България привлечените погледи от блестящата вещ, подарена ми от скъп приятел ме кара само да се замислям, че душите все повече се обличат в скъпи аксесоари, които ги карат да заприличват на натрюфени лелки. Не ме гледат, не ме слушат, а се чудят как да ме прецакат…
Малкото отношение някъде се загуби между паветата в центъра на София. „Здрасти, и аз живея тук. Издигнахме се“ ми каза един стар познат от родния ми град, който близо седем години оцелява в столицата. За съжаление от такова издигане се приземихме до кукленските манекени, които поне биват обличани с желание, а останалите просто четем как ПАЙНЕР е подпомогната с два милиона от ЕС.
Не искам вече скъпи дрехи и луксозни вечери, ако няма кой да ми донесе един аспирин когато нямам сили да се вдигна от леглото. Не искам вече някой да ми се усмихва за да получи някаква услуга от мен, а не защото иска да получи просто усмивка. Страхувам се вече да влезя в пощата си, защото и там лицемерието е оковало мегабайтите памет. Не желая да се обръщам към хора, които призовават да сме добри, а играят във филм със загубен сценарий. Не желая да слушам как някой е зле, а в същото време си подарява почивки, от които няма нужда, но иначе е загрижен за нуждаещите…
Вече компромисите са като златото – нужно е време, желание и старание. Упоритост и човечност – качества, които притежава истинският човек, а не роботите, в които се превръщаме.
Тишината, която ни прави щастливи е по-доброто решение от компанията, която просто иска нашето присъствие, без да съзнава, че ние имаме душички, които се нуждаят от една добра дума.
Нямам второ заглавие…
Понякога не е нужно да изречем много думи за да кажем нещо. Всички се радваме и на малките неща, които идват от сърцето, от горящите очи, от желанието да направим някого усмихнат от душа, а не просто да се отчетем, защото това е поредната касова бележка, която слагаме в джоба си.
Все по-често чувам как някой е направил нещо материално за някого. За колко е купил вещ, каква скъпа вечеря е платил или колко пари е оставил в мол-а. Преди се впечатлявах от такива изказвания, защото исках и да аз да мога да плащам, да мога да получавам и да се радвам на материалните неща, които не притежавах. И сега не ги притежавам, но все още се радвам на бялата си риза от преди 4 години така все едно сега съм я получил. Скъпия часовник украсява ръката ми и кара много хора да се заглеждат в него-факт. До сега обаче само едни добри очи засякоха моите, при това в Амстердам. В България привлечените погледи от блестящата вещ, подарена ми от скъп приятел ме кара само да се замислям, че душите все повече се обличат в скъпи аксесоари, които ги карат да заприличват на натрюфени лелки. Не ме гледат, не ме слушат, а се чудят как да ме прецакат…
Малкото отношение някъде се загуби между паветата в центъра на София. „Здрасти, и аз живея тук. Издигнахме се“ ми каза един стар познат от родния ми град, който близо седем години оцелява в столицата. За съжаление от такова издигане се приземихме до кукленските манекени, които поне биват обличани с желание, а останалите просто четем как ПАЙНЕР е подпомогната с два милиона от ЕС.
Не искам вече скъпи дрехи и луксозни вечери, ако няма кой да ми донесе един аспирин когато нямам сили да се вдигна от леглото. Не искам вече някой да ми се усмихва за да получи някаква услуга от мен, а не защото иска да получи просто усмивка. Страхувам се вече да влезя в пощата си, защото и там лицемерието е оковало мегабайтите памет. Не желая да се обръщам към хора, които призовават да сме добри, а играят във филм със загубен сценарий. Не желая да слушам как някой е зле, а в същото време си подарява почивки, от които няма нужда, но иначе е загрижен за нуждаещите…
Вече компромисите са като златото – нужно е време, желание и старание. Упоритост и човечност – качества, които притежава истинският човек, а не роботите, в които се превръщаме.
Тишината, която ни прави щастливи е по-доброто решение от компанията, която просто иска нашето присъствие, без да съзнава, че ние имаме душички, които се нуждаят от една добра дума.
Коментари
Публикуване на коментар