Що е то „Образцов дом“ и живял ли съм в него аз?

30.05.2014

Да изградиш е мисия, а не цел

През последните години се вкопчвам в различни събития, личности, емоции, ситуации, защото просто имах нужда от това. Точно по тази причина създадох и блог за да споделям, понеже никога не ми беше достатъчно. Днес всичко е различно и това е добре. Ако нямаше разлика, с онова от преди 10 години щеше да е тъжна картинка.

Все по-рядко пиша в блога си, не защото няма какво да споделям, а защото въпросите в главата ми всеки ден изчезват. Поне онези, които бяха с неясни отговори или по-скоро свързани с любовта, която все търся, а тя била до мен, просто не я виждах...

Факт е, че най-големите творби в изкуството са създадени под влияние на депресията. Тази, която ражда тъжното, болката, създава за публиката красота, чиято цена само автора и знае к. Болката почти винаги създава красота – някой може ли да спори за това? Особено, ако любовта е виновна за всичко.

Един „Образцов дом“ стана на 10, а аз си зададох въпрос – за толкова години успях ли да създам свой дом? Преди си мислех, че като имам достатъчно приятели и собствено жилище ще имам дом, но опита, сълзите и парите доказаха, че дом се гради с чувства, а когато те са бурни може и да бъде „образцов“.

ЕДНИ ИЛИ СЪЩИ СА СТОПАНИТЕ? ОБИТАТЕЛИТЕ...

За много мои познати е необяснимо как може едно дълго приятелство да се превърне просто в познанство... То е като магистралата – винаги има край, който преминава в нормален път, понякога в черен и после може пак да се превърне в магистрала. Все по-често сравнявам емоционалния ни живот с материалните неща, а често и с храна, защото всичко, което е създал човекът е дело на неговите чувства. Вдъхновението не идва само, а за него трябва да има преживявания. Точно по тази причина мисля, че хората в живота ни са преходни. Има отношения, които може да се запазят до края на дните ни, но как да дойдат нови, ако не си тръгнат старите. И то по естествен начин, чрез събития, а не скандали.

Днес осъзнавам, че искам да създам повече от един образцов дом. А не дом, в който да сменям хората. Нека всяка къща си има своите обитатели... И всеки дом да си има табелка и да бъдат на една улица. Винаги съм завиждал на съседите на баба ми, които имат огледална къща на нейната, но си имат табела, а ние никога нямахме. Завиждах им. Днес не съм се отказал от мечтата си, но благодарение на Ваня Щерева тя е със завършена формулировка. Не материалното ще направи моят дом образцов, а хората, които съм допуснал до него. Разбира се, всеки живот има своите етапи, не е възможно да имам няколко души, за това всеки етап ще си създава свой дом, а те ще бъдат един до друг, а улицата ще бъда аз. Вече я виждам – спретната, красива и бяла. Като всичко, което съм преживял до сега. Чиста, защото не лъжа, цветна, защото опитвам от всичко, а прозорците отворени – като моята директност.

Всичко материално е преходно, но преживяно. Да не го бъркаме с мимолетното, защото то се забравя, а всичко, което оставя следи е урок, който не се забравя. Та нали с него изграждам основите на моя образцов дом, онзи за който мечтаех и се чудех защо не съм го изградил за тези почти 33.

Не искам да спирам да пиша за чувствата, живота, емоциите, без значение дали са красиви или болезнени. Не искам да изчезва вдъхновението, защото то е кръвна роднина с болката, но днес вече знам, че имат и братовчеди, които просто не познавах. И все повече откривам скритите красоти на живота ни, който според някои без слънце бил сив, но аз все го виждам цветен. Оглеждам се в малките неща, това е тайната...