Сънувах

Luxembourg Garden, Paris

Събудих се след спомена на миналото. Цяла нощ то беше с мен. Един по един образите влизаха в стаята, пропита от влага и мухъл, но с въздух парфюмиран с любов. Тази непозната стая беше моето минало, което един по един прибираше любими, симпатични и емоционални личности, помогнали за моето порастване. Всичко започна с една жена, показала ми, че ставам за нещо. Стоях на нейното бюро, защото бях на гости, а тя обичаше да ми показва, че ние сме истински приятели. Един по един около мен се изреждаха различни дами, а когато реших, че е време да си ходя, помещението с бели стени и черни петна беше препълнено. Събудих се, защото музиката свиреше, а ръцете ми бяха студени. Време беше да напусна топлото легло и да се потопя в морето, което последно време е с интересно вълнение. Не искам да анализирам онова, което преживях във физически покой. Беше ясно, че е време да променя всичко и да погледна с нов чифт очила, но с намален диоптър. Случва се, доказано е, че цифрите на стъкълцата може да намаляват. Все пак само преди ден сънувах нов дом, който беше голям с много прозорци и интересно обзавеждане от различни епохи. Имаше си бар. И кресло. И гледка. След като преди месец напуснах къщата на брега, която все се нуждаеше от половинка, днес е време за ново място, което да обитавам.

Имах нужда не от студен душ, а от много топла чиста вода. За това и усилих дясното кранче, докато кожата ми почервенее. Замислих се, че толкова отдавна не съм писал в блога си. Каква беше причината – попитах сериозно онова, което го беше създало? 

Липса на вдъхновение, на време, на причина да го правя, желание да се откъсна от клюкарницата, празни витрини в душата ми? Минути след напускането на душ кабината осъзнах, че просто имах неща за решаване. Трябваше малко да порасна за да запазя детето в мен. Има такъв начин и го открих. Да вървя напред, но малката, ранима душа да не бъде унищожавана, от хората, които сам допуснах близо. И то си е имало причина да бъда близък с тях. Едни спортуват много, други плуват на студено, аз се калявам с общуване.

Вече няма да пиша за да бъда четен. Няма да крия проблеми в думи. Няма и да търся внимание като споделям. Ще го правя, защото ми харесва да използвам ситуации от живота за да нареждам думички, които ми харесват. Като онези, които рисуват, снимат, разказват. Защото могат, имат душа за това, а то излиза от тях без излишни усилия. Без да очакват реакция, мнение, заплащане. Няма и да провокирам. Защото това е енергия, без управление, която не води до слънчева баня за приятен тен. Ще редя буквите с душа, а очите избрали да се запознаят с тях ще са водени от лично желание.

Малкото не иска да е голямо, но вече е пораснало.