Липсващият кадър от Филма

Сърцето ми се свива от липсата на въздух... Рядко се появява това усещане, което отново се събуди, докато нареждам точно тези майски букви, родени през април, докато вървях по чуждата изкуствена улица между страховитото хлопане на врати без стопани... Намирах се между изкуствените сгради в Киноцентъра в Бояна. Попаднах там благодарение на нещо ново и истинско – последния модел “Самсунг”, но поредното звездно суетене роди желание за чист планински въздух и размисли за истинските емоции между изкуственото, което ражда истории на лента. Екранната излюзия, любима на зрителя, от малък и голям екран е вълшебна и манипулативна. Помага на всеки слаб да намира себе си в героите, а след това да изрече досадната реплика “приличаме си с теб...” Често я използваме уж за сближаване, но подсъзнанието ни казва друго – това е моята слабост и искам да ти покажа, че не си повече от мен. Този страх, че сме ниски и малки, ражда още повече вредни състояния, за да се убие истината – всички сме различно силни и уникални. В живота има САМО повече, когато става дума за пари, които раждат усмивки, но не и истински емоции. Освен ако не се харчат за пътуване, но не за поредното “бяло парти”, а за оргазъм на мисълта. Онзи, който задушава гърдите с радост и вълшебство.
Припознаването в другите често ни превръща в копие. Защото виждаме оригинал и го признаваме, но докато го правим, наистина забряваме, че се превръщаме в ксерокс, а не създаваме първичност. Копията често се увеличават неусетно, но сами по себе си ние сме копия, защото пием вода, ходим до тоалетна, цапаме си задниците, но се крием зад новите дрехи и отричаме факта: НЕ! Ние никога не влизаме в тоалетната и не произвеждаме мръсотията.
Казваме, че сме оригинали, но всъщност често сме копия на друг оригинал, й е събудил слабостите ни и прикрива истинските болки. Често хвърляме нечистите думи по чужд адрес, без да осъзнаваме, че по този начин не се освобождаваме от тях, а раждаме ново негативно, което първо замърсява собственото и после евентуално чуждото. Защото с пръст лесно се сочи, но тялото остава ли право, когато бумерангът се връща?
Случките често са истинското кино. Отношенията също, защото като на екрана всичко е фалшиво, и сексът е само имитация, така и понякога зад ежедневната усмивка живее едно друго дяволче, което може да носи скъпо и красиво, но вечер звъни на вълшебника за доставка на енергия.
Новите пороци са различни и те като рейтингите на телевизиите се борят за повече приход. Но моята истина се крие в намирането на себе си по път, по който основно се губя. Но за да забравя къде съм, първо трябва да попадна на ново и непознато място. Което да ме научи на нови истории, роди различни мечти, създаде ситуации на емоции без значение от заряда им. Защото, както дъждът понякога мие, а друг път каля, така и аз се променям с дните, но пазя слънцето, онова истинското, което зарежда, но не изгаря, а понякога дори луната го заслепява, но обича.
За историите, които се развиват от красота и смисъл, исках да пиша, но както винаги попаднах в поредната буря от различни емоции и характери, които няма да спра да търся – намирайки себе си, без да се припознавам повече. Защото оригиналът не е роден от копие, а копието е имитация без съдържание, но и за него има място под слънцето.
Огледалото е истинският часовник, но истината е онази, която подрежда характерите на небето...

HELLO!България/май/2017