Реалност, споделена от желание

Шумотевицата от испанска реч още звучи в съзнанието ми... Спомените, мислите, ушите ми още чуват в тишината бързо изговорени непознати думи. Още не владея този език, но това не е причина да не обичам като родна слънчева Испания. Чувствам се у дома заради кухнята, историята, смисъла и начина на живот. От години не бях виждал толкова много хора, седнали в заведение, без да използват мобилните си устройства. Те комуникираха, играеха на игри, пееха, смееха се, но не се снимаха, публикуваха, не живееха онлайн. Живот на реално, живот без интернет комуникация. Може да кръстя по различен начин тези думички, но съдържанието им ще бъде едно - завист. Такава положителна, без злонамереност, защото искам да се радвам на тишината на пеперудите или да общувам, без да споделям с непознати. Искам реалност - днес, видима, чута, но да е реалност. Такава, каквато видях и искам да виждам. Отношения, които карат не само тялото, а и душата да се вълнува. И не чашата вино да е водеща в комуникацията, а желанието за опознаване на различни характери и емоции.
В един от уроците ми по английски имаше тема за клюкаренето. Материалът, базиран на английско изследване, показваше, че всички обичат да говорят за чуждите истории. Според думичките жените клюкарстват повече, а мъжете никога не обсъждат приятелите си от мъжки пол. Тези редове ме накараха да се замисля, че не само в България, а целият свят обича пикантното, онова, което ще накара самочувствието да набъбне като гъба в локва. Но кое точно е важното от цялата тази информация. Че много ми се иска клюкарстването да бъде споделяне на опит, а не жлъчно бърборене с цел унижение и присмех. Някак си през годините разговорите между познати и близки са се превърнали в неизвестен жълт вестник, който съдържа много красиви онлайн снимки, истории, които се шепнат, и реалност, която се крие дори от личното аз.
Всеки има някаква причина да не бъде 100% себе си. Да, понякога сме дипломатично двулични, защото нещо изисква това поведение. Истината и опитът са ме научили, че няма лошо да бъдем себе си, но с мярка и уважение. Защото, ако залеем някого с чаша вода, природата по някакъв начин ще приложи закона за даването и получаването. Виждал съм го, усещал съм лично шамарите, които сам съм раздавал, но след поредното падане се научих да живея на кантар. Реалност, която задоволява, без да унищожава.
Видях много при последното си пътуване. Любими часове от разходките бяха вечерните, когато след работа хората излизаха, за да общуват. В заведения без шумна музика, с коктейли, които се приготвят пред тях, с обслужване, което се усмихва, и храна, приготвена с желание, защото нито една подправка не може да направи ястието вълшебно.
Е, това е. Подредиха се думичките, заредени с чистота, за да отпраша по пътя на непознатото. Защото всеки самолет води, вози, създава и изгражда. А по време на полета се смесват енергии, които може и да променят живот.
Благодаря, че мога да съм себе си и не завися от нито една фалшива усмивка.

HELLO!България 03/2018