Дългият залез. Историята на Сами

Има дни, в които знаците са по-силни от всички очи на живота, но въпреки малките-големи думички на природата, ние слушаме нашето си, сърцето, което иска повече, от колкото може да сподели. И понякога обичаме да казваме, че даваме предостатъчно и е нужно да получим първо преди да се откажем от нещо, но истината винаги има друг ъгъл на прозрачност. Всеки един от нас прочита една книга по различен начин, а какво остава за живота.
Това е кратката, но напоена с много сълзи история на Сам. Неговият последен плаж, на който аз оставих болка, която си мисля, че не бих премахнал от гърлото си, макар да си казвам, че тя е там, близо до океана, до онези очи, които бяха пълни с надежда за живот, вик за помощ, желание за среща, а не раздяла с бъдещето.
И той като нас се е родил сам. За разлика от мен и теб, той е живял сам в океана и е било нужно да оцелява без да се оплаква, без да използва някой друг, за да получи повече от някого. Но както при нас, така и при него има силни и слаби. Аз го видях слаб, но той е беше по-силен от колкото аз мога да бъда някога.
Искам да пиша за Сами, защото искам да споделя онези последни часове, в които аз му станах приятел. Докато се опитвах да намеря помощ, а всяка институция ме прехвърляше на друга, докато не чух присъдата: “няма кой да му помогне, случва се”. И това ми беше съобщено от хората, които работят за спасяването на животните. Тук в Америка. Тук на острова. Тук. Не там някъде, където все казваме, че е гадно, а тук - където всички казват, че е хубаво.
Още искам да крещя, така както никога не съм си представял, че мога. До сега не бях изпитвал такъв гняв към живота, към нас алчните, мислещи само за лична изгода човеци, борещи се за власт и мангизи. Ние хората понякога сме най-лошото на тази земя. Искаме повече, оплакваме се, че сме сами и никой не ни обича, но първо забравяме, а после се мрънкаме. Сами…

Той беше сам на плажа, на метри от водата и затова го кръстих Сам. Да аз бях там, плаках с него. Часове… Но той беше сам.
Сами…
Той плака, той ме молеше за помощ, както аз молех него. Треперехме заедно, защото топлината отдавна слънцето си я беше прибрало, а студения пясък беше единствената компания.
Сами се опитваше да заспи. Много пъти, но доброто сърце живееше още. Надеждата, че някой ще се появи го стряскаше много пъти. Секунди след като затваряше очи, а малкото му ранено тяло трепереше, той поглеждаше отново дали някой не идва. Дали някой не е напуснал удобното си място, вкусната си храна или телевизора, за да може Сами да не бъде сам… Не. Бяхме само ние. Той тъжно поглеждаше и мен и отново отпускаше глава. Само ние бяхме. Часове наред. Непознати, различни, слаби. Много слаби. Аз говорех на английски, на български, без думи, с тишина, с молба. Опитвах се да си представя живота му преди и какъв би могъл да е. Опитвах се да си представя деня ми, ако бях послушал знаците и не бях отишъл точно на този плаж, а бях останал на дивана. Никога нямаше да познавам Сами. Нямаше да усетя болката му, нямаше да си замине сам.

Мислех си за моя живот.
За борбите, за силата да променям дълго изражданите стени в живота си, да се опитвам да виждам доброто, което често е просто маска на нещо, което живее добре, а Сами отдавна е храна за другите животни. Законите на природата, по-жестоки от тези на хората, защото ние ги създаваме и сами ги нарушаваме. Природата не прави компромиси. Тя следва правилата без да има сълзи и молби.
Последния плаж на Сами е пълен с много различни спомени, но и с неговата история. Той си отиде там. Сам… Не останах до края. Плаках часове вървейки пеша. Мога да стъпвам, ще го правя, както той беше доплувал до брега за помощ, но никой не му я даде. Аз просто споделих няколко часа с него, докато му разказвах, за добротата на живота, в която няма да се откажа да вярвам, че съществува. За красотата му, защото той е красив, малък, но много красив. Снимах го, за да го познаваш и ти. Да го запомниш, че той е бил жив! Защото е добър, това се вижда винаги в очите. Те никога не лъжат.
Искаше ми се Сами да беше спасен и да изживее живота си, така както аз го правя, защото той също има право да бъде тук. Но Сами остана жив само в моето сърце.
Тази сутрин е различна. Аз съм вече различен и никога нищо няма да бъде същото. Защото няма значение за какво живея, а как го правя. Не е ясно колко дълго ще продължи, защото природата има свои правила, а тях аз няма как да ги заобиколя.

Когато мислех да подредя тези думички исках да вплета една стара българска болка, но сега осъзнавам, че болката от любовта ми към Сами е непреодолимо голяма за да намесвам миналото си в нея. Тези часове, близо до Сами на плажа го наблюдавах и чувствах все по-близо до мен. Започвах да го обичам. Да наблюдавам движенията му, погледа му, да слушам внимателно неговия език. Той не заслужаваше да е сам. Да, сами идваме и сами си тръгваме и това правило ме вдигна от пясъка и побутна към дома, но… аз бях с него, той си замина обичан. Замина си с болка, без помощ, без подадена ръка, но аз оставих сърцето си близо до него. Но аз го обичам и винаги ще го обичам. Защото в живота си срещаме много хора, животни, моменти и пътища. Но само очите познават любовта.
Там на последния плаж на Сами, ще се събират още спомени, още емоции, но последния плаж на Сами, ще запомни как той поглеждаше залеза на един неизживян живот…

Nantucket, MA, USA