Загубен по време на търсене

Край, новото време вече е минало или за други то тепърва настъпва. Но е факт, че заключени по къщите хората трудно намират общ език по 24 часа споделяне на хладилник, телевизор или интернет connection. Оказа се, че войната изобщо не е съществувала за тоалетната чиния, защото никой не я притежава, но никой и не иска да чисти. Общуването вече става само електронен път и колкото да живея с миналото, днес, вече е вчера. Започнал съм да заприличвам на онези, които само преди 18 години бяха смешни в моите очи, защото не искат да приемат промените и се запъват да продължат напред.
И докато върша безразсъдни стъпки и се отказвам, от отказаното, аз не осъзнавам, че съм достатъчно свободен да избирам и сам да си хапвам сготвеното. Една изолация може да научи някого на нещо, но според мен разделите в семейно отношение ще бъдат много повече от осъзнаването колко и как си принадлежат един на друг.

Сега ще е грозно да излъжа себе си, че не съм се загубил, като то е такъв факт, че едно намиране ми се струва мисия, която само аз мога да предприема, но някак си, неизвестното, онова, което преди ме караше да се вълнувам и крача, днес ми захранва шубето. Онова същото, от което повече отслабвам, но в същото време прави сънят ми неспокоен.
Обичам чуждите розови очила.
Те винаги са по-хубави от моите, които сам си избрах в магазина. И няма значение дали са от скъпите или по-скъпите, важното е ча са чуждите. А докато се заглеждам в онова, което не е мое, аз пак забравям, че живея моя си живот и не бива да пропускам момента да се съсредоточа върху него и да намеря решения, които дълго отлагам.
Обичам да нося очила.
Като дете гледах телевизор от близо за да ми се повредят очите и да започна да имам стъкла пред очите си. Не се случи тогава, а почти 20 години по-късно. Фокусът ми избяга и днес буквално те са част от лицето ми. Все избирам по-леки рамки за да мога да летя по-лесно в съня си. Онзи полет, при който няма правила и зацапани лупи, а само приключения като на онзи дето живееше на покрива.
Объркана история на емоция гонеща 40.
А в това има много повече смисъл от решението да се живее в измислена изолация, която се нарушава с мисълта - “аз не мога да навредя". Няма причина да се правим на онова, което не сме, но тя тази игра никога няма да излезе от мода, защото в огледалото има неща, които трудно признаваме пред себе си и е по-лесно да носим дрехите от рекламата, а не онова, което наистина ще ни вкара в собствената кожа.
Пред последните месеци загубих доста. От всичко.
Днес обаче приемам факта, че аз съм се разделил с всичко онова не сега, не преди месец или два, а много отдавна. Просто ми трябваше доста време да го разбера и за съжаление много повече бъдеще за да го приема. И хич не е лесно, защото когато има емоционален багаж, той винаги е минал допустимия лимит.
Да живея в страх е самият ми страх.
Хич не знам колко ми остава. Може и да са часове, може и да са години. Тази мисия съм решил да приема за лична, защото най-големият убиец е онова, което ме прави несигурен и объркан. Няма подреден живот в реалната практика на съществуване. Има отричане, перфектен грим или умело изработена маска.
И ако се справя с това, което сега си залагам…

Ей тук ще спра, за да помисля дали е възможно и колко ми е нужно.