Избягах за да се изгубя

Повече от две години пътувам по тази магистрала с много недостороени участъци. Точно като онази до Варна, дето цял живот е на малки отсечки, а когато се появи нова, друга вече е за основен ремонт. Признавам пред себе си, че времето на тази история е по-дълго, от колкото искам да приема за реалност. Да, мечтите се случват, не всички, а само онези родени от душата и закърмени от кръвта на сърцето винаги стават реалност. След това се появяват въпросите, които объркват повече главата от каквато и да е бутилка питие. Няма значение количеството, световъртежът винаги е болезнен и с дълъг срок на действие.
Последно време изпадам в носталгия, като всеки пораснал човек. Носталгията по емоционалния товар пречи да се вдигнат завесите и да се живее свободно. Попаднах на “Отчествен фронт” от 2007 за Иван или Стефка, жената с мъжки живот, избягала в Гърция. Той Карбовски я определи като човек, който държавата не го иска… И това отново отвори кутията с болезнените мисли в главата ми, които се опитвам да затворя упорито, с кървави сълзи в душата си, защото винаги чуждият живот изглежда по-щастлив, по-хубав, по-лесен. Но всеки един човек си знае цената, която плаща за всяка усмивка и решение. Лесно е да се вижда само чуждото щастие, защото този избор помага по-лесно да се самоунижаваме и да попадаме в капана на слабостите.
Избрах сам да замина. Подготвях се дълго, изживявах на 100% всеки последен ден от умиращата ми фалшива кариера, изкована само с труд, но украсена от хиляди интриги на ситуацията, която беше ежедневие и смисъл дълго време. Беше хубаво и дори, когато заминавах, но до деня, в който събирах багажа си. Часове преди дългия полет осъзнах, че не съм готов за тази стъпка, но вече я бях направил.
И като в тангото една напред и после пак назад.
Много в обратната посока. Няколко пъти и всеки път все по-болезнено, за да успея да се изгубя до степен, която минава границата на нормалното състояние. Днес се чувствам изгонен, защото исках да се прибера, но всеки глас ми говореше, че това е безсмислена мечта, която няма да бъде подкрепена от приятелското рамо на живот граден 20 години. И днес, когато съм на 45 минути със самолет до Градът, в който намерих МИР, осъзнавам, че някаква “корона" дълго ще ме държи в изолация на мислите.
Всеки от нас прави сам изборите си и плаща за тях, но истината е, че понякога изборите не са наше право, защото топчето се търкаля според участъка, по който е търкулнато.
В този живот има два основни закона.
На гравитацията и на природата. Ние хората, често си мислим, че сме над тях и се опитваме да ги нарушаваме.
Преди време докато се чудех защо е невъзможно да се прибера с чергата си у дома и да си остана с обичта, една приятелка ми каза, че го играя “жертва”. Аз и до днес не смятам, че съм жертва на система, интригата или някаква игра, но съм жертва на себе си. На мислите си, на мечтите си, на свободата си, която все някой се опитва да затвори в кутийка, а аз като наплашен заек бягам при първата заплаха. И до днес смятам, че кариерата ми беше менте, като повечето маркови дрехи разхождащи се по центъра на София. И днес не смятам, че съм оставил някаква следа, защото това макар да е било неосъществена мечта, е невъзможно от не толкова надарен от живота човек. Но следа много хора оставиха в душата ми. Отпечатъци много в съзнанието ми, което от една страна си изглежда излишно,
но реално днес,
в този момент,
в тези #Dуми4ки има някаква цена, която си струва да се плати.
Наясно съм, че от самото раждане ние живеем с часовник с обратно броене. Все гледаме времето напред, а всяка минута в бъдещето е една в миналото. Нищо не се връща, уроците за едни, могат да бъдат само знание за друг, защото всяка съдба е различна. Всяка стъпка цапа обувката по различен начин, а следите винаги биват измивани от историята, която днес е дъждовна, а утре е …
решение на природата.
Осъзнавам, че няма да се намеря в този живот, но това няма да ме откаже да се търся. Едва ли ще преживея болката от изгонването, от отказването, от забравата, но се опитам да я приема някой ден, защото само времето може да запечата една рана. Но всяка такава си оставя някакъв белег. Дори да е незабележим, той е там, за да напомня, че в живота има решения, има цена, има смисъл, но само когато той е изпълнен с пътища, а не с подпиране на удобното канапе и в услуга на онзи, който иска, без да е готов да приеме правилата на живота.
Да, жертва съм само на себе си, защото емоционалната свобода няма никой да ми я отнеме. Дори цял живот да остана с маска на лицето, дори утре друг вирус да се опита да приспи тялото ми, аз няма да се откажа от свободата на сърцето си!