Мълчаливата агресия - новия език на 21 век

Хапвам си сега един почти разтопен сладолед, а това любимо удоволствие ме връща в един незабравим момент от миналото… Преди повече от десет години, на главната улица във Варна, месецът е август, а настроението повече от щастливо. Там, по същото време, но в миналото пак хапвах разтопен сладолед и наблюдавахме чужденците и местните и им давахме нови имена, без да знаем истинските им. Миналото е най-скъпият товар в живота, защото е емоционален, а той винаги се води “свръх багаж” при чекиране. Днес нямам такива спомени. Подобни моменти не съм изживявал от години, не защото съм се променил тотално, не защото съм пораснал, а защото езикът на общуването се е променил. Преди повече четяхме, не книги, а списания, днес повече се гледат снимки и видеа в телефоните. Новият език на общуването промени отношенията между хората. Вече сме on-line , а не - “в 9 на Севастопол” и разходка с разговори за изминалия ден, седмица, година… 

Преди повече от година си изтрих профила във фейсбук. Оставих този в инстаграм, но влизам изключително рядко в него, а последната снимка, която публикувах беше светлина. През декември 2019 реших, че тя ще е последната, защото искам в живота си винаги да виждам светлината и този кадър да ми напомня, че в тъмнината има някъде блясък, че имам душа, емоции и трябва да се грижа за тях, без значение каква е цената за това. 

Още живея on-line, защото това е новия, а може би вече не е нов, а настоящ език на общуването. Реших и създадох видео блог, за да споделя последните седмици преди да навърша 40. Отказах се от писането, което ми е по-приятно и по-лесно да подреждам #Думички, защото не искам да се превърна в чичак, който не разбира новото време. Аз знам, че животът се променя всяка секунда и не е лесно “да си в час”, но не е и толкова трудно. #Project39 е видео версия на това, което съм създал тук и се надявам да продължа да развивам, но той е различен, защото е предизвикателство за мен. Да отстоявам себе си и да бъда честен на глас. Новият език на изразяването е най-старият - на глас. Толкова е трудно да се казва истината, защото чуването боли. Да я чуем ние, не другите е по-страшно от прочитането на реалността.

Но аз наблюдавам нов език, онзи през маските. Онзи, който ни затваря устата за да ни предпази от вирус, но в същото време прави хората по-нервни, агресивни и уж мълчаливи. Наблюдавам как хората нямат търпение да си свалят предпазното парче плат пред устата за да се изкажат. Често агресивно, по-малко позитивно. Защото са насъбрали. Толкова много, че най-бързата ракета е бавна пред онова, което се събира от изхвърлянето на гласови емоции. 

За съжаление все по-често наблюдавам езикът на агресията, на нападките, на обвинението. Тук в Америка, уж позитивните американци вече загубиха фалшивата си усмивка и маниери и показват онова, което се крие зад миналата маска. Дори най-приятните ми познати вече свалиха усмивката си. Скриха я зад маската, защото тя помага да не се изразяват неистински емоции.

Не ми се иска да вярвам, че след он лайн общуването ще последва само агресия… Надявам се нещо в тази природа да изкрещи (защото тя майката природа отдавна ни предупреждава), че сме гости тук и не бива да се държим като господари. Защото най-големия господар е животът. Той ни съди и награждава. Той ни управлява, той ни спира да живеем. Той дава сметката накрая…

Ще пиша по-рядко, защото искам да изпълня личното си предизвикателство, а то се оказа доста трудно начинание за мен. Но #Думички - те винаги ще преливат през пръстите ми, просто цедката този път ще е много по-голяма. Няма нужда от излишно говорене, когато “мълчанието е злато” както са казали старите, наистина мъдри хора. Без телефон в ръка!

P.S. В крайна сметка писането е моята страст и по тази причина прекратих Project39, защото научих урока си реших да заложа на това, в което съм най-добър пред себе си.