Пъзелът

Да се разделиш не е лесно. 

Да го приемеш e по-трудно от решението. Защото както е трудно да се откажеш от последната вкусна хапка, така е и трудно да приемеш пътищата, които дали животът, сърцето или просто обстоятелствата са поставили пред мен. Пред очите, под краката…

Тези думи ми е трудно да ги изкажа. По-лесно ми е да ги подредя на бял фон, защото пръстите не плачат. Те само събират думички от емоции, които излизат толкова болезнено от сърцето, че имам чувството, че то ще се пръсне всяка една секунда. 

Никога не е боляло толкова от сълзи. 

Въздухът изобщо не стига до дробовете ми, а лицето ми побелява от солта, която се стича и изсъхва в малките рекички.

Отказах се от обичта, от дома си, от хората около мен. Малко по малко, крачка по крачка, заради идеята да следвам знаците в живота си, които като огромен пъзел ми показват причините за събитията и обстоятелства Всичко един ден има обяснение, но дори и тогава това не помага да се приемат събитията, че нищо не е както преди. Борим се дълго за да постигнем нещо и един ден просто то вече е минало. Дори още не бях се порадвал напълно, дори не бях завършил проектите си, дори не се нарадвах на отношенията, не изпихме достатъчно вино… 

Днес съм на някакво начало, което знам, че е настояще, а не бъдеще, но е толкова трудно да преглътна болката в гърлото си. Очите ми не се събират във фокус, защото обичта е там, в миналото ми. Аз никога няма да престана да обичам, нито теб, нито тях, нито нея, нито смисъла на щастието. Не обръщам гръб, просто следвам знаците. 

Често няма логично обяснение за събитията в живота, защото искаме всичко да е чисто и ясно, но животът не е постоянна величина. Нищо не е сигурно, написано, практично. Просто понякога трябва да се приемат събитията, колкото и болезнени да са те.

Обичам те, но няма как да сме заедно. Не тук. Няма как да продължим приятелството си по същия начин, защото не само че живеем в различни часови граници, но и събитията и проблемите ни нямат допирни точки на обсъждане. Това не е причина да спра да чувствам близостта ни, не, от нея не се отказвам, защото пламъка на чистите отношения никога не гасне. Той като старата лампа може да бъде разпален, дори само от мисълта на чистотата, дори от миналото.

В тези думички събирам много обич, различна, но все истинска. Липсата не се заменя с нищо, но тя трябва да се приема. Такава каквато е, защото ако не приемаме живота си, не го живеем. А ние никога не знаем той колко ще продължи… 

Но докато може да дишам аз ще те нося в сърцето си и няма да се откажа от смисъла на обичта. Във всичките и форми и състояния.

Емоциите ме изпращат във филма “Странния случай с Бенджамин Бътън” и моментът, когато той изостави любимата и детето си и тръгна по света. За да спаси тях, за да спаси себе си. За мен този момент от тази лента е най-силният, събрал много обич и болка в няколко секунди. Аз нямам неговата съдба, но точно сега не постъпвам по-различно от Бенджамин Бътън. За да спася другите от мен избирам самотата и познанието на света. Избирам онова, което наричаме ново начало, без любовта да бива убивана. Без да се обръща гръб на това, което е било. Защото ние се раждаме и умираме сами. Споделяме живота си, но не бива да забравяме, че докато го изживяваме трябва да го правим със собствената си воля и съзнание, без да бъдем, зли егоисти и да нараняваме за да сме щастливи. Понякога изборите са тежки и водят след себе си сълзи. От всички страни, защото една стая няма само две стени. Така и в отношенията винаги има повече от един….

А филмите, те винаги са вдъхновени от човешки истории. Да се откриваме в дадена лента понякога помага, за да приемем фактите, които животът, а не ние подрежда в пъзел, който не е ясно какво ще покаже когато се завърши…