Сезонът на щастието

Тук където живея лятото идва по-късно. Отива си по-рано, но преди и след зимата сезоните са дълги и красиви. Тях бих ги определил като най-емоционалните седмици от годината, но горещото време, плажът и коктейлите раждат онези снимки в социалните мрежи, които палят, разгарят, вълнуват, събуждат чувството на завист, защото всички те имат само едно послание - щастие. Всички те са много красиви, много изпълващи, пълни - бих ги определил. През последните минути разлистих няколко профила и от всички кипеше щастие и красота. Красиви хора, хубави места, напитки, храни, снимки… Все онова, което искаме да покажем на останалите преди да сме го изживели. Познавам хора, които отразяват истинската действителност от живота си, познавам и от другия тип - дето всичко ги дразни, но он лайн казват онова, което не споделят на близките си, защото то не отговаря на истината. Тук отново, две седмици преди големият ден, в който затварям вратата на големите 40 и отварям нова, непозната, която ми се струва по-тежка за местене… Тук се замислих, че аз не съм щастлив.  

От години… 

Не съм и нещастен, живея в хармония със себе си, но не съм щастлив. Не пея в колата любима песен, не пътувам вече с малко багаж и много емоции. Не отивам на плажа, а си оставам на верандата в неделя по обед. Не обядвам с никого навън, защото няма с кого… Познат на много хора, които уж те харесват, но никога не се сещат, че те има. Докато ти не ги потърсиш, за да разбереш, че са заети… Винаги съм оставял впечатление у другите, че животът ми е блясък и спокойствие, а той е спокойствие без емоции. Отдавна не срещам хора, с които да съм на една вибрация. Да изживяваме сходни за нас моменти, да споделяме свободното си време без да се оплакваме от живота си, а с желание дори да помълчим с маргарита в ръка. 

Тук се замислям, че се разбирам адски добре с животните. Последните години намирам общ език с непознатите и дори днес по време на разходката си сутринта общувах повече с кучета от колкото с хора. 

Тук, признавам пред себе си, че такива моменти ме изпълват с щастие, но отново когато се прибера в празния ми апартамент щастието пак се е скрило зад някой ъгъл и ме е изоставило. 

Тук по чадъра, на лятната маса има само чаша вода с лимон, един компютър, много спомени и празна тишина. Съдбата е за живеене. Тя не е избор, а смисъл. Човек може да направи много завои, да определи някои като погрешни, но истината е, че ако следва вътрешния си глас, никога няма непоправимо. Просто всеки от нас си има път, който трябва да го извърви. Без значение как и защо, но аз през последните години се опитвам да го правя с честност. Пред себе си, защото няма по-трудно от личното признание. 

То е лишено от много кадри в социалните мрежи, от постове, които казват онова, което харесваме, а не онова, което чувстваме. 

То не е задължително да е негативно, когато е от сърцето е чисто. Без вибрация на плюс и минус. Липсата на щастие не означава, че човек е нещатен. Понякога има едно състояние, такова едно, по-средата, което е избрало междинно състояние. Такова, което дава мир на духа, но лишава сърцето от щастие. 

Сезонът на щастието започна. 

 Не знам кога, но е тук, без значение, кой къде се намира. Харесвам когато всеки се опитва да покаже нещо хубаво, макар да не е истинско, но все пак хубаво. Снимките понякога ни отрезвяват и ни връщат в правилния път на живота. 

Там където съдбата има за цел да ни научи да живеем своя си живот, а не онзи, който някой друг е избрал.