Обсерватория на чувствата

Много ме вдъхновяват свободните хора. Онзи, на които им е нужда само минутка на специално място за тях за да получат онова, което други се опитват да вземат с години. Онази енергия, момент, спомен, който ще ги пази в тъжните дни, макар да е бил секунди. Обичам хората, които се усмихват в тишината и знаят кога им се пие кафе, не им се яде сладолед, носят и споделят малката магия наречена мир в сърцето. Знам че този тип хора също изпадат в трудни моменти, които може да продължат месеци или години, но в същото време те не изгубват връзката със собственото си аз, дори когато се усещат загубени.

Заобиколен от неразбраната ситуация се замислих за последното нещо, което написах през 2018 в списанието, което преобърна живота ми. Най-голямата ми професионална любов, която необяснимо защо вече четвърта година още събужда сълзите ми. Отказах се от HELLO!, когато ми беше най-хубаво. Обърнах гръб на всичко за да търся нещо ново и различно, да се вдъхновя. И тогава и сега чувам още чуждите думички, че това решение беше грешка. Да, от някаква гледна точка сигурно е така, но в същото време аз обичам миналото, но нямам никакво желание да го променям, дори да имах тази възможност. 

Няма как да знаем днес, ако го няма преди. 

Това съм научил от житейската практика. Но хубавото никога не свършва, ако си спрял на време. То е като невероятното парти. Ако го напуснеш преди да е станало скучно ще пазиш спомена за невероятното усещане дълго, а може би винаги. Спирането в правилния момент запазва красотата и мирът. Оставя чувствата чисти и не оцапани с разочарование и трудности. Със сигурност трудно щях да преживея смъртта на печата, както и все още не разбирам как желанието за пълни банкови сметки спомогна за убийството на медиите, не само в България. Желанието на алчността да бъде по-голяма и могъща превръща едни в ложи животни, а чистите, те не изчезват, но стават като племена от защитен вид, който живее там някъде скрито и сигурно един ден ще се превърне в атракция на огладнелите за власт, контрол и пари създания.

Какъв е смисъла, когато няма цел?

Тръгнах на това приключение (Америка) преди 4 години с една цел, да видя нещо ново. Днес го видях, разбрах и сега когато отново знам, че мирът в мен е жив, просто връзката ми с него има нужда от стабилност, но осъзнавам - няма отново цел. Липсата на такава помага да се чувствам спокоен, защото съм себе си, а не онова, което животът на другите се опитва да ме промени. Винаги там някой иска да приличаш на него, да направиш същите грешки или обратното, да не ги направиш, но тази помощ често е неправилна, защото ние сме различни и всеки от нас има собствена съдба. Всеки има право на мълчание и думички. Разбираме живота различно и в това се крие тайната на целта. 

Не е нужно да има крайна спирка, защото когато тя съществува мисленето и мечтите се ограничават.

Да си различен не е необходимо да си сбъркан. Точно обратното. Тогава си себе си. И сега когато предпочитам сред многото да съм тих, а не както преди да съм център, осъзнавам, че това на едни не се харесва, други тотално не ме виждат, но дори един да ми чуе думичките на тишината - аз съм доволен. Правилните за мен са една от целите ми, а не "гласът по микрофона”. 

Променям се и това се дължи на факта, че наблюдавам живота. Виждам какво ми е нужно и излишно. За пореден път осъзнавам как парите правят собствениците им в роби, как липсата на такива кара егото да иска да расте и мачка за да притежава. Как не забелязваме живота около нас и избираме да викаме, вместо просто да замълчим и да се замислим какво говори сърцето, а не разума.

Вече си търся път към дома. Аз за сега си мисля, че знам къде е той, но истината е, че нищо не знам. Приключенията никога да спрат да ме изкушават. Да разбера живота и различните. Да изпия още много различна на вкус вода и да разбера как е възможно красотата на живота да бъде подминавана заради его, пари и власт. 

Как копирането на чужди животи подтиска вътрешните емоции и липсата на откриването на истинското АЗ. 

Кога и къде трябва се спре и кой е правилния момент за промяна? 

Когато е най-хубавия момент за промени, защото да се откажеш, когато ти е най-хубаво, е правилното заради спомените? 

Онези, които ще ни карат да пазим красотата от миналото да ни зарежда за утре, така нареченото бъдеще.

На финал пропускам темата за тъжния край, за решенията, които или сме взели късно или някой друг е взел вместо нас, а после цял живот миналото пази негатива от онова, което преди това е било хубаво.

И понеже е край на тези подредени думички искам да завърша със спомена, който винаги пази живо детето в мен. Мирисът на бабината къща, която вече е празна, но в душата ми още ми мирише на липов чай сварен на дърва, домашната баница и прегръдката на обич. Когато пътя дома минава през гробищата, осъзнаваме, че вече не сме деца, но истината е, че само от нас зависи как точно ще пазим миналото в чувствата си и чистотата на душата. Защото всички сме различни, но е важно всеки да си е на пътеката, а не да стои на едно място и да се чуди “как другите имат, а аз само стоя и гледам…”

Стан