Обувките

Никога няма да разбера манията по обувките. Защо хората толкова ги обичат, защо харчат повече за тях, от колкото за едно смислено пътуване. Аз също я имам тази страст, и колкото да се опитвам да избягам от нея, толкова повече си припомням, че работя за да живея както си искам, а не по някакви написани от друг правила. Нямам много, повечето спортни, но достатъчно за да прибирам летните в кутии. Преди около година осъзнах, че имам необичаен навик, не знам от какво е породен, но достатъчно ярък за да размишлявам над него и да си обясня какво ме кара да повтарям едно и също действие - оставям нарочно чифт пълни със спомени, но в прекрасно състояние, обувки на видимо място. Последно това направих с обувките, с които започнах работа в банката, които носих малко, а те си останаха там, в един шкаф. И тук любителите психо анализатори ще ми кажат, че съм го направил нарочно, за да се върна там, но не мисля че това причината. Но дори и да е така, тогава как ще обясним изоставените кецове в хотела в Лас Вегас. Нарочно! Тръгнах с тях, носих ги почти през цялото обикаляне, на този непривлекателен за мен град и целенасочено ги оставих там. Онези бели Конвърс, които купих преди повече от 6 години в от магазина на Тони Найка, онези бели любими, с които извървяхме заедно много мили и единствените, които не дадоха дефект до последно, след години експлоатация. За това си ги снимах пред колелото, защото с тях и велосипед карахме и по срещи ходехме и по телевизията се показвахме. Те са моето вдъхновение за тези думички, които пък се надявам да ме върнат в онази неразбрана реалност, от която избягах преди четири години. 

Защото пътуването е прекрасно, вдъхновяващо, отрезвяващо, повече от хапче срещу махмурлук. Осъзнавах, кой съм, в какви облаци съм летял, на какво съм се правел и какво реално ми дава мир в душата. Аз така наричам “да обичаш себе си”. Не живея за да наранявам, да изисквам от другите, само защото на мен ще ми е добре. Важно ми е да имам мир в мен си, който ми е важен за да тръгна по новите, а възможно старите забравени пътища. 

В любимия ми Ню Йорк изоставих едни страхотни кожени обувки, които бяха купени за юбилея на списание HOLA! , който се отбеляза в Мадрид пред 2014. Този чифт не мръдна, въпреки че извървя много в столицата на Испания и не само… Стигнаха чак до голямата ябълка и там си останаха. Вероятно защото винаги са били сред блясък и красота, та и там си останаха в най-страхотния град, поне за мен! 

Обувки изхвърлям само, когато не стават за използване. Изоставям ги, за да тръгнат по нови пътища, да си намерят нов собственик, както мимолетно гадже от миналата нощ - бяхме заедно, беше хубаво, но на сутринта кой от къде е. Така правя и с обувките, но винаги с любов, винаги на правилното място. Замислям се, че не изоставих нищо в любимата ми Валенсия. Трудно е да разбера, защо го правя, осъзнавам действия след като са приключили. И никога не съм съжалявал за тях. Винаги интуицията ми избира, решава, правя го импулсивно, без да е необходимо, но достатъчно важно за мен за да го анализирам. 

Подреждам тези думички, докато се опитвам да обядвам в любимото Спагети, до нас. Вярно, подраних малко и това ми дойде и с бенефит - докато хапвам забравения от мен вкус на грахова супа едни много чифтове спортни обувки бършат, метат, почистват, подготвят се. Нормална картина, за 11:30, а аз се замислям, че съм с нови обувки и се питам те на къде ще ме отведат. Този air max ме прибира в България, при любими хора, но на къде ли е тръгнал и ще бъде ли изоставен като предишните си “братя”. 

На пръв поглед тези думички за една история как си изоставям обувките, но истината е, че когато ги подреждам буквите в редове осъзнавам, че по този начин освобождавам енергия, спомени, емоции. Защото ние може да носим повече, от колкото предполагаме, но е по-приятно да го правим толкова, колкото е необходимо. Няма нужда да товарим съзнание и чувства с повече от онова, което ще ни забави към осъзнаването на личното не егоистично щастие. 

Човекът в мир винаги ще има нов чифт на краката си, без значение да някой не ги е обувал преди това. А и една малка тайна - всяка обувка е обувана преди на нас. Важно е да им се насладим толкова, че да има и за останалите. 

Като емоциите...