Ключът

Днес в парка беше необичайно позитивно, спокойно и усмихнато. През последните дни видях толкова малко усмихнати хора, което събуди заспали въпросителни останали в безвремието сами и не отговорени. Видях една жена, която непрекъснато казваше “обичам те” на малкото бебенце в ръцете й. Нямаше значение дали беше майка, баба, гледачка, тя искрено повтаряше най-красивите думички и говореше повече със сърцето си, а не с гласът си. Дори малката Тиара забеляза този прилив на усмихнати чувства. 

Разминахме се с усмивка, споделена и истинска, защото щастието трябва да се споделя, а не да се крие от уроки. Секунди след тази мила случка се замислих върху това какво ми липсва и какво ме кара да се чувствам обичан… 

 Изминаха повече от пет години скитане по чужди земи се прибрах в така наречените свои. Уж трябва да се чувствам у дома, но някак си усещането, че съм на гости все още надделява. Цялата вибрация на живот, новото, което се появило между неизчезнало старо, всичко, което напомня, малко вдъхновява или просто съществува. Така познатото, но реално чисто ново за мен, защото неусетно съм приел чуждото за свое, припомням си това, което бях и се чудя на къде да поема. Кое да избера?

Лесното е да се избере средата, мекото на живота, но то е една илюзия, която съществува само миг. Хлябът в един в един момент изсъхва, така е и в живота. Природата е една и съща за всичко на тази планета и нейните закони не подлежат на никакви политически сили. Дори на онези, които създават изкуствени облаци или интелект, който със сигурност ни прави по-глупави докато си мислим, че правим живота по-лесен. 

Няма идеална среда. Тя е илюзия. Всичко е път, който води, изпитва и доказва какво и къде сме. Но желанието да се намери мекото, да се постигне баланс не бива да се убива от истината на реалността, защото само така вървим, а не се въртим в кръг… 

Искам да имам дом. Много ми се иска да има място, където всичко да е с усещането на любов, но явно живея повече във фантазии, от колкото в реалност. 

Тази реалност, която ме кара да вярвам на този или онзи, защото всеки иска да се доказва, а реално никой не го прави пред себе си. Правим го заради другите, защото само така се чувстваме важни, но идва онзи ден, а може би е просто миг, в който всичко рухва като пясъчна кула, събрала очите на десетки, но една вълна я изравнява в натуралния и вид. 

Прибрах се в политически силен сезон.Навсякъде ни агитират познати и непознати имена, които искат да управляват, но никой от тях не се загрижил за кариерата си по-рано, а го е решил, когато играта е започнала. Не вярвам на никого. Особено на Антон Хекимян, който е загрижен за града или за своята кариера? Доверие нямам и на бизнесмена, който е тръгнал от нулата, но след като е завършил скъп университет. Или една умна дама, но подкрепена от червените, сред които повече война, от тези на планетата. Или всички останали, които не доказват се действията в живота си, а с личните си облаги, че искат да се грижат. 

У дома вече е чуждо. Политиците отдавна са много далеч от хората, а хората станали политици дори не вярват, че фурната е топла и скоро скарата ще изгори. 

Но и навън не е у дома.  

Искат да се приберем, но не ни искат тук. Макар хората, които ме познават да казват, че съм пораснал, след голямото си американско приключение, аз не мисля че знам повече от преди. Но познавам себе си по-добре. Освободих се от много окови, които сам си сложих и разбрах, че свободата може да бъде само емоционална. Научих, че страховете са най-голямата присъда. Те винаги могат да ме сринат и дори унищожат, но реално точно те могат да ме издигнат. Когато една стена се прескочи тогава всичко изглежда по-малко. Като оградата на училището. Още я помня като масивна и висока, но сега когато минавам покрай нея осъзнавам, че е мъничка, но все още здрава. Днес не искам да я прескачам, защото няма от какво да бягам, но знам, че уроците на живота са ме научили да бъда себе си, без значение как ме искат останалите. А те политиците няма да бъдат себе си и пак се наредят там някъде от шепа избрани хора. Без на никого да не му пука, че не гласуването е наказание, което работи в тяхна полза, защото никой не ги избира, но те казват “България реши”, а тя реши, че не ги искаме… Като инфлуенсърите, които имат десетки, стотици хиляди последователи, но едва само 10% от тях “харесват” публикациите им.  

Не искам “у дома” да е измислица или избор на някой друг. Много ми се иска да намеря онзи ключ, който ще ми отвори вратата на светлата и чиста къща, която живее в мечтите ми и ще ме накара да създавам обич, която да споделям с живота. Много вярвам в смисленото и онова, което ме прави жив и по-усмихнат. 

Прибрах се, там където живях най-много, но знам, че у дома не е територия, а въпрос на време. Но то не принадлежи на останалите, а на моите избори.  

А ключът на ще се намери, когато домът бъде създаден!