Отпечатъци 2

Всяко дете обича да оставя следи след себе си, особено там където не трябва. Или ще нарисува шедьовър на стената или пък ще си сложи инициалите на прясно излят бетон. Е, точно това видях преди няколко дни и вместо да ме ядоса, както съм сигурен е станало с онзи, които е работил над новите стълби, аз се усмихнах. Сетих се за онези дни, когато как исках от баба да отбелязва с черта на стената прогреса по издължаване. 

И днес в онази празна къща чертичките стоят на вратата към кухнята отбелязали едно порастване изпълнено с много от всичко… И знам, че някой ден някой ще ги боядиса и заличи моето минало, но истината е, че следите остават и никога не изчезват. 

Като миналото. 

То може да бъде замаскирано, боядисано, изтрито, скъсано, изгорено, но винаги ще се появи една буболечка от някъде за да събуди малка раничка или красив спомен, който ще промени деня или живота… 

На всеки му се иска да остави нещо след себе си. Дори и онзи, който не го признава, го прави. От малък съм слушал, че всичко било за мен, за нас, но мен отдавна ме няма там, където беше “моето”, а дори съм забравен от онова, което уж било градено за мен. А аз не спирам да се питам - кога го поисках? Животът не беше ли приключение и всеки да избира сам, да се учи от моментите и да съгражда за да се чувства цял? Защото желанието да правиш нещо за да бъде оставено или просто забелязано е по-силно, от колкото просто да създаваш за да се чувстваш градител, а не изобретател? А истината е, че всеки от нас е уникален човек и всеки оставя нещо. Не е нужно да се прави заради никого, особено, ако е за пред хората. Важно е всичко да се създава заради сърцето и личните амбиции. Не за хората и историята. Дори най-големите диктатори са искали да променят история и “пишеха/пишат история”, но реално всеки си гони личното его, защото ние тази история не сме я искали. Аз не я искам. Не искам и никой да прави нещо за мен, освен, ако сърцето не пулсира в ритъма на щастие. Но между емоциите и егото има една невидима стена, която се пука по-лесно от черупка на яйце. 

Видимо или не, следата остава и няма кой да я заличи. Най-великите творци са живяли незабелязани, а днес имената им стават по-скъпи от вчера. 

Не е важно да се прави нещо за другите, а със и за сърцето. Защото не е важно да се види онова, което правим, важно е то да има съдържание за да оцелее във времето.

Много хора написаха книги. И още се пишат… Аз много искам да завърша моята, но заради себе си, а не за да бъде публикувана. Но всеки ден се питам дали наистина е така? Защо трябва да я напиша? За да излекувам себе си от раните или за да изкрещя на живота с миналото си? 

Чувствам се безполезен. Често осъзнавам, че не съм дал достатъчно. На живота, на себе си. Често избирам да слушам неказани думи и критики, често правя стъпки на вътре към мен, защото етикетът го изисква, но.. не съжалявам за изборите си. Правилни или не, аз съм ги направил и трябва да се науча от тях. Понякога се ядосвам на себе си, но поемам отговорност и си плащам цената, но за да оставя нещо, трябва ли да изгубя себе си? 

Преди 10 години избрах по-духовната страна на живота и това ме пренесе в един разбираем за мен свят. Място къде повече усещам и чувам без да се говори. Да избирам хора, не защото имам интерес, а защото ми е приятно. Да не си внушавам, а просто знам, че прочитам. Да споделям, защото вярвам в поуката, а не за да спечеля от клюката. Цената на този избор остави болезнена следа в живота ми. Такава, че всеки ден виждам сметката в съзнанието си и понякога се отказвам да направя крачка напред. От страх, от незнание. Гледам как по филмите, на вдъхновени от живота им се случва баланс в отношенията, а аз все попадам в дисбаланс, малко след като някак си и ние сме били в синхрон. Все се оказвам неразбран, а онова, което ме кара да потъвам в покой, то или по-точно те обичат така както човек не умее. Животните… С тях много отдавна си говорим на един език. Те не се стараят да оставят следа, да създават или бъдат забелязани. Те споделят себе си със света. Те ни учат, че любовта съществува и не са нужни много стъпки за да се постигне голямото щастие. И така най-голямото смислено нещо е тя, моята Тиара, борих се за да я взема и макар да я наранявах емоционално много пъти, тя не се отказа от мен, защото усеща, че когато сме заедно - има смисъл, аз имам смисъл, защото тази обич и тази следа е видима, осъзната и в нея негативното просто не съществува. 

Работих 17 години в едни и същи среди. Видях как за 6 лета се оказа, че съм забравен (от колегите), защото или не съм оставил следа и е по-лесно да бъда изтрит от стената, за да се появи място за някой друг. Отговор на тази ситуация не ми е нужен, защото научих, че не е нужно да бъда помнен, а да бъда усещан като вибрация. Такава, която минава и отминава, но изминалите 5 мин с някого да бъдат пълноценни и за двете страни, не само за мен. За всички около мен. 

Следите от миналото обаче най-много ме плашат. Често някакви спомени изплуват и успяват да разрушат трудно изградения баланс. Миналото е емоционален багаж, който често се появява или да поучи от стари грешки или просто да създаде нови такива. Хубавите моменти от миналото също събарят. Те създават излюзия, че като хубавия секс всичко може да се повтори, но втори дубъл има само в киното, а той никога не прилича на първия такъв. Често може да бъде с по-лошо съдържание. 

Следите в сърцето са видими за душата, която винаги ще търси отговори, дори в тишината. Нищо не е даденост и често следите служат за изкуството на силният характер. Но и всеки здравеняк си има слабо място. Защото не съществува перфектна комбинация или толкова здраво чувство, което да устои на всяка нова промяна. 

Следите, ще бъдат запомнени, докато ги забравяме, а четката на промяната винаги ще си остане мокра. Тя не изсъхва, защото времето върви напред, а с него и нашите емоции. Миналото може да изчезне видимо, да заличим болката с хубав диамант, но дори и най-силният камък се пръска на малки парчета…