Спомените от мечтите

Никога не съм разбирал, защо хората трябва да крием емоциите си. Животните не го правят! Какво ни кара да живеем в тайна. Има различни версии на това суеверие: хорското суеверие, хорските съдници, хорската завист, но всичко все се опира на едно - страх. Този, който командва повече от всеки управляващ. Този невидим, но много чувствителен страх взема решения, изяжда емоции, създава за да отнема. И е толкова труден за овладяване. Убийството му е невъзможно, защото има страх от присъда. И пак, като едно голямо злоядо семейство той се разпространява като клюката - бързо, напудрено и без да се съобразява с мерките за безопасност на движението. 

Уча се всеки ден да не му обръщам внимание. Но като чакана събота понякога го каня на чаша вино и след това си плащам сметката. Случва се да отнеме седмици докато изчистим сметките. 
 

Като дете много мечтаех. Често се връщам, посредством спомените, на масата у баба където поставях един молив на пергел и си въобразявах, че говоря по радиото. Тогава това беше най-силната медия, но аз така и не успях да си намеря работа в нито една радиоточка. (Така наричахме на времето приемниците). Но си мечтаех да говоря на хората и макар с ужасен глас и дефект - успях. По различни начини се изявявах, но страховете ми слушаха повече неодобрението от колкото позитивни мнения. 

Днес нямам проблем с изявяването, но ако може да не е публично, ще е най-добре. Защото страховете от мечтите ми са повече от това да се появя например гол на улицата. Хич не ми пука какво ще кажат хората за това как изглеждам, но ми дреме какво си мислят, когато говоря. Шубе си е. Макар понякога да не мисля точно какво казвам, онова, за което не съм готов да разкрия най-трудно излиза през гласните ми струни. Дори на бял лист. 

Сега живея в Америка. Говоря повече на английски език от колкото на български. Страх ме е колко е правилен, страх ме е всеки път и акцентът ми го издава. Понякога не чувам ясно какво казват хората. Осъзнах, че това винаги ми е било проблем, защото дори в някои бг песни не разбирах какво пеят. Сигурно си има някаква медицинско обяснение, но това не е причина да търся отговори на незададени въпроси. Не чуването на другите, а собствените вътрешни гласове са по-голям проблем за мен. Защото самоосъждането преди изобщо нещо да се е случило е проблем, който не се решава за един ден. 

Говорейки на английски започнах по-спокойно да споделям страховете си, болките си, травмите си. Интересно, на български още ме е страх да го правя с глас. Понякога се изпускам, след някоя чаша вино, но тук не ми е нужен алкохол да разказвам травмиращи истории от живота си. И ако преди си мислех, че травмите са само от детството, много такива са оставили трайни отпечатъци от периода на “най-хубавите години”. Тогава си мечтаех да си имам дом, някой до мен и най-вече малко по порода куче. И всичко това наистина се сбъдна за да го изгубя. И не е било, защото съм го проиграл на хазарт в казиното на живота, а защото понякога се случват събития, които нямат обяснение. Като смъртта. Може да бъде намерен виновник, но аз вярвам, че ние си имаме път и от него не може да се избяга. Колкото и да опитвам нещо да ми се случи, то не става, защото не бива. Като некадърните певици, които намират все пак вратичка и стават известни, но за малко. После пак там, където им е отредено. И аз така. Нямам си дом, няма къде да ида, няма у дома, няма го и кучето до мен в леглото. Няма ги мечтите и онази горещина между гърдите, която създава смисъл напред. 

Всеки минава през подобни периоди на осъзнаване. Когато не е ясно на къде, защо, как? При едни е по-леко, защото винаги вървят по пътя си, но при други като мен, които обичаме да минем по заобиколния път, а не по магистралата, влизаме в период на осъзнаване. 

Казвам се НОРЕ (от английски надежда). Избрах го това име преди повече от 10 години, защото не мога да живея без надежда. Тя ме държи запален към нещо, което ще се случи някога, дори да не знам какво, кога и къде. Тя е онази, която прави депресията по-кратка и помага да се оглеждам в слънчевите лъчи по-често. Да откривам красотата на живота, дори когато той няма смисъл. Защото дори и да съм в първа класа, когато душата си няма дом, тогава нито един Ролекс няма да показва правилното точно време. 

Страховете може и да не ги изчистя, но се опитвам всеки един ден. Така се чувствам пораснал, спокоен, уверен и себе си. Така не си позволявам да остарявам вътрешно, напук на видимите белези. Всеки ден убивам чуждите гласове в главата си и се уча да не слушам другите, защото никой не ми плаща сметката на грешките, а спирачките натискам аз, без да съм искал разрешение. Хората няма да се откажат да контролират чужди животи и да коментират някого, вместо да успокоят мисловния процес. Съдниците винаги ще бъдат повече от онези, които ще застанат до теб и с усмивка ще помълчат. Но в живота има много енергии и живи същества, които споделят мир и учат на равенство. Да правиш пари и кариера не е грешно, но е правилно и да обичаш себе си и да избираш онова, което ти показват, а това, което ти усещаш. 

И да загубиш мечтите си боли, но един ден ще се появят нови, защото все още в гърдите се усеща туптенето на живота.