Минзухар

Днес живеем заради другите. Обличаме се за тях, снимаме се с филтри, следим реакции, а емоциите ни са контролирани от онова, което другите биха или ще кажат. И макар в повечето случаи да го правим несъзнателно идва момент, в който истината изплува като лайно от морето и тогава няма как да не признаем какво се случва. Дори да е само за пет минути, за една депресия време, онова, което е реалност не остава скрито от сърцето. Но тогава разумът влиза във владение и ни вкарва в поредния епизод на заплетен сериал от объркани емоции. И така всичко става едни минзухар… 

Обичам рождения си ден. Спомням си, бях 5-6 годишен, играех на площадката и си пеех песента на Мая Нешкова и смятах, че само аз имам рожден ден на този ден, а мелодията и текста са писани и изпяти за мен. По детски вярвах в това много дълги години докато не открих много други хора родени на същата дата, а те не ме припознаваха като част от живота си, защото аз не бях, а ми се искаше да бъда заради едното съвпадение. 

Превърнах рождения си ден в култ. Празнувах шумно и приятно. След като навърших 30 започнах да намалявам бройката на поканените и само 4 години след това бях само с най-близките си на плажа. Същата тази година единия ми родител забрави датата. Сети се няколко дни след това. И тогава започна промяната… Цялото оттегляне от шумотевицата, която сам създавах помагаше на всички, които ме познават да не забравят за мен и моите желания е събитие създадено само от мен май си беше повече и за мен от колкото за другите. И оттеглянето от този парад е също моя стъпка напред. Десет години след тази нощ на плажа в Албена, приех фактите, че вече не празнувам шумно. Празнувам самотно. Съзнателен избор, който съм направил и не съжалявам за него, но е избор, който има своята цена. Осъзнаването на самотата е лечебен процес на реалността. Онази, в която вече никой не помни, че имаш празник. Не помнят, защото не никога не са знаели. Привличането на внимание използвайки социалните мрежи създава илюзията, че има много хора в живота ни, но само малцина използват истинските удобства на технологиите, а едно от тях е да си записваме. Дати, моменти, снимки или мисли. Емоции, които наистина имат смисъл, а не моменти, които се забравят за удобство. Преди телефоните имаше тефтерчета и те бяха пълни с информация, а сега новите електронни такива са пълни със снимки и приложения, в които присъства Азът, а не живота. 

Тази година много малко хора се сетиха за мен. Рекордно малко. Но това не е болката ми за да подредя тези думички, всичко това се дължи на избор, който сам правих преди. И не ме боли, че не съм запомнен, а това, че сам се вкарах, в този сериал без да осъзнавам истината от последствията. Че когато няма фейсбук, няма и среда. Че когато реша да гоня нови цели, старите емоции си остават в квартирата на миналото, а на новия път може би няма други шофьори, с които да споделим пътешествие. Избори, които ме правят нов, но докато живея с миналото ще си бъда минзухар. Ето това е болката между миналото и настоящето и изборите с невидима цена на етикета. 

Онзи юнски четвъртък, дъждовен следобед, определих себе си като минзухар. Казах го няколко пъти пред огледалото, защото, ако преди се смеех как много естествено Емануела заяви макар и във видео клип на Дамян, че е минзухар, а не тъпанар, а всяко лирическо отклонение е родено от реални истории. И някак си вместо да използват негативни думи, тя роди в моята глава нещо отрицателно с име на интересно цвете - повече диво, но същевременно уникално. Като всеки от нас, излизаме от гората, живеем на поляната, а всеки си има своя уникалност, но накрая се появява един нарцис за да ни покаже, че ти си просто минзухар. Жълт, пълен с болка и емоции, а не само с наивност.  

Стомашната чакра е жълта, а стомах се разболява само от емоции и драми в живота. А аз колкото и да бягам от тях, те не ме оставят. Защото осъзнавам, че кармата ми е такава и никога няма да се откажа да лекувам травмите в миналото, които причиняват проблемите днес. 

Дали когато си замина от този свят някой ще ме помни. След като единственият специален ден за мен е вече забравен от приятелите от вчера, кой ще ме помни утре, когато ще бъда спомен. Някой помни ли онези паметни плочи потънали в бурени и забравени от хора, които дори не знаят къде и какво се е случило в миналото. Минзухар. Не е нужно никой да помни! Няма смисъл от това дори да се замислям по тази тема, защото животът няма icloud, той е за споделяне в реално време. Днес. За да се изживява всяка една усмивка, болка, чаша вино или просто пропуснато обаждане. Вече няма сърдитост има смисъл. Онази причина да се събуждам сутрин, когато не знам как ще премине деня ми, но само аз ще го изживея дори и сам, в тишина, но със себе си и емоционалния си багаж. И дори да не общувам с нито един човек, утре ще е нов ден, а моментите и мира, които търся ще ми помогнат да приема защо вече избирам себе си пред това да създавам спомени за да може друг да притежава щастието. 

Преди изпитах огромно притеснение да правя неща, които не искам, да бъда на места, където не ми се стъпва или да общувам, защото се очаква от мен, а не защото искам. Днес се уча да избирам себе си и това, което ми дава мир. Старая се да не наранявам нищо и никого с цел да се усмихвам. Но вече не искам да правя живота щастлив на някого за сметка на моят мир. 

Животът с маска помага да избягаме от истинското аз. И така прикриваме ситуации и проблеми, които си остават жълти като минзухара, защото само един тъпанар може да се откаже да лекува нещастието с обич. Онази, която дава мир, а не ти казва - бъди силен, ще се справиш. Онази, която не се извинява, че си забравен, а ти споделя какво означаваш и каква следа си оставил. Защото ние всички докосваме някого и сме част от нечии емоции, но признанието на чувствата прави всичко реалност, а не изписание с красота думички. 

Често си мисля че животът няма смисъл. Преди време осъзнах, че единствената причина да дишаме е любовта. Онази споделената и даваща мир. Но за да се открие златото първо се копае, върви, търси и търпеливо преминава през сезоните. И няма гаранция, че животът ще ни поднесе щастие. Няма причина да се терзаем, когато всичко върви срещу нас и защото самотата е избор не означава, в ъгъла на бара просекото има различен вкус от това центъра на купона. Истината е, че има различен вкус, защото вътрешната хармония определя вкусовите качества, а докато наричам себе си минзухар, сладкото все още ще нагарча. 

Беше трудно през изминалата година. Имаше много моменти, в които исках да се откажа и да не продължавам натам, където избрах да вървя. Но съм доволен, че не го направих. Още съм на пътя и дори вече увеличих скоростта. И дори тишината на щастието да боли вече се уча да лекувам миналото. Преди то беше опит. Сега се е превърнало болка, защото наученото е навик, но травмата има нужда от бинт и лек, които да поправя и помогнат. Няма гаранция, че утре ще сме по-добре от днес, но със сигурност днес ще заспя благодарен, че отново имах шанс да науча, успокоя душата и благодаря на онези, които ме помнят и смятат, че съм им ценен, защото аз вече се отказвам да правя всички щастливи. Аз обаче се отказвам да помня излишно. Вече нямам сили да давам без да виждам смисъл от това. Искам да вървя по линията на равенството в живота и да се подмазвам, вече не е работата, която правеше живота ми ценен. В живота има баланс и се отказвам да продължавам да търся нещо, което не съществува. И ако преди го правех като малко дете с инат и сърдитост, днес просто приемам фактите, че всеки има живот и избори, и там където не принадлежа не бива вече да предлагам себе си. 

Животът е твърде кратък за да инвестираме в губещи приоритети. И дори тишината да е единствения избор, тя все пак е избор. 

 Но истината няма да ме спре да съм минзухар, който понякога мисли, че е тъпанар, но все още търси слънцето за да му се усмихне през пролетта.