Колко струва прошката?
09.09.2011
Трябва ли да бъдем крайни?
Колко години изминаха от как 9 септември не се празнува, а българите още се вълнуват на тази дата. Едни си спомнят миналото, други го ругаят, трети го приемат с чувство за хумор.
Друг е въпросът, че на годишнината на Тодор Живков нервни граждани дали от съвест или от невъзможност за прошка започнаха да ругаят музея на бившия първи. Според мен е от нерви, защото за прошка могат да говорят онези, които са страдали. Но тези, които само са чували какво право имат да се мешат в манджата? Ама и това си е наша родна запазена марка. Там където не трябва – пипаме. Щото иначе някой ще се омаже без нас...
И като започнах с 9 септември да завърша с него. Вчера ПР-ката на БНТ се обърка и прати следното съобщение:
Здравейте,
Изпращам Ви информация за специалната програма на БНТ по повод 10-годишнината от атентатите в Ню Йорк на 9 септември 2001 г.
Лек и успешен ден!
Е, всички знаем, че ужасът беше на 11, а не на 9, но знае ли се, може нещо и на 9 да видим по БНТ. Шегата на страна, днес е 9 септември. Ден в който се събудих с усмивка, тя остана на лицето ми повече от два часа до мигът на срещата. Метри преди да прекрача прага на най-културното място в София срещнах нея. Бившата (сексапилна) колежка по-бюро, която ми стана близка от една усмивка и ми стана далечна от една забрава. Тя беше сред малкото, на които съобщих точно кога и къде е 30-тия ми рожден ден, а тя го забрави. На всички забравили, дори и без патерици им резнах капенците на близостта. Няма какво да си говорим лични истории, все пак като на личните моменти не сме близки, а кога?
Краен съм и такъв се харесвам, но трябва ли наистина да съм? Трябва ли да има прошка за онези, които я търсят?
Понякога ме е страх, че прошката се търси, не със сърце, а с разум. Защото може някога да ни потрябва. А сърцето я търси тогава, когато има нужда от нея. Търсил съм с душа и сърце прошка от хора, които днес са ми много близки. Търсил съм и с разум и за това днес сме добри познати.
Мисля над това цял ден. И знам, че прошката със сърце се дава по-лесно, от тази, която е решена от разума. Сърцето не пита, то чувства, но разумът... Ами ако я дам, а целта е била отново предателство...
То е ясно, че красавицата един един ще я получи тази прошка. Не и е дошъл моментът. Със сигурност тя не е в онази графа, в която слагам личности, които със сигурност няма да получат дори усмивката ми.
Казват ми да не съм краен и да не се заричам. Може ли?
Мога! Рядко се заричам за хора, но знам че направя ли го има защо. И никога не бъркам. Хората в живота ми от онази графа са 5 и знам, че живея по-добре без тях. Но са само 5. А другите на които сега не им говоря...
Кога идва времето на прошката и колко струва тя?
Обикновено я измерваме във време, което както знаем няма цена. Но тогава защо казваме, че прошката ни е струвала.... Нещо си. “Два месеца”, “Една година”, “Една загуба...”
Няма да забравя, че с най-добрия ми приятел се сдобрихме след година мълчание, защото неговият брат загина в катастрофа... Той ни събра обратно и може да звучи ужасно, но цената е много висока!
Знам че човек когато е себе си и изразява себе си живее най-добре. Важно е да не пренебрегва сърцето си и вътрешните желания. Знам, че прошката има своя цена, но тя винаги е заслужена. Прошката или идва сама или не. Тя не се търси, а се доказва сама. Грешките не се изкупуват с нарочни действия, а със сърце. Аз така го разбирам и така искам да го правя. Извинението и съжалението също имат своята магия, но те се прилагат при лесно простими неща. Единствено когато грешката е природна – тогава прошката може да бъде природна...
На финал се замислям кога се прощава и кога няма нужда. Липсата на желание за общи допирни точки ни кара изобщо да не мислим за прошка. Тя съществува като вероятност само тогава, когато има поне минимална химия в допирните точки. Тогава когато сме приключили съзнателно със сърцето не съществува опция за оздравяване. Но тук отново става въпрос за онази графа с 5-те човека. За липса на чувства... Изчерпаност.
А за цента.... Е, плащаме я всички, но не трябва да я гледаме. Важно е когато всичко е наред!
Все пак – Смелите си имат всичко!
Трябва ли да бъдем крайни?
Колко години изминаха от как 9 септември не се празнува, а българите още се вълнуват на тази дата. Едни си спомнят миналото, други го ругаят, трети го приемат с чувство за хумор.
Друг е въпросът, че на годишнината на Тодор Живков нервни граждани дали от съвест или от невъзможност за прошка започнаха да ругаят музея на бившия първи. Според мен е от нерви, защото за прошка могат да говорят онези, които са страдали. Но тези, които само са чували какво право имат да се мешат в манджата? Ама и това си е наша родна запазена марка. Там където не трябва – пипаме. Щото иначе някой ще се омаже без нас...
И като започнах с 9 септември да завърша с него. Вчера ПР-ката на БНТ се обърка и прати следното съобщение:
Здравейте,
Изпращам Ви информация за специалната програма на БНТ по повод 10-годишнината от атентатите в Ню Йорк на 9 септември 2001 г.
Лек и успешен ден!
Е, всички знаем, че ужасът беше на 11, а не на 9, но знае ли се, може нещо и на 9 да видим по БНТ. Шегата на страна, днес е 9 септември. Ден в който се събудих с усмивка, тя остана на лицето ми повече от два часа до мигът на срещата. Метри преди да прекрача прага на най-културното място в София срещнах нея. Бившата (сексапилна) колежка по-бюро, която ми стана близка от една усмивка и ми стана далечна от една забрава. Тя беше сред малкото, на които съобщих точно кога и къде е 30-тия ми рожден ден, а тя го забрави. На всички забравили, дори и без патерици им резнах капенците на близостта. Няма какво да си говорим лични истории, все пак като на личните моменти не сме близки, а кога?
Краен съм и такъв се харесвам, но трябва ли наистина да съм? Трябва ли да има прошка за онези, които я търсят?
Понякога ме е страх, че прошката се търси, не със сърце, а с разум. Защото може някога да ни потрябва. А сърцето я търси тогава, когато има нужда от нея. Търсил съм с душа и сърце прошка от хора, които днес са ми много близки. Търсил съм и с разум и за това днес сме добри познати.
Мисля над това цял ден. И знам, че прошката със сърце се дава по-лесно, от тази, която е решена от разума. Сърцето не пита, то чувства, но разумът... Ами ако я дам, а целта е била отново предателство...
То е ясно, че красавицата един един ще я получи тази прошка. Не и е дошъл моментът. Със сигурност тя не е в онази графа, в която слагам личности, които със сигурност няма да получат дори усмивката ми.
Казват ми да не съм краен и да не се заричам. Може ли?
Мога! Рядко се заричам за хора, но знам че направя ли го има защо. И никога не бъркам. Хората в живота ми от онази графа са 5 и знам, че живея по-добре без тях. Но са само 5. А другите на които сега не им говоря...
Кога идва времето на прошката и колко струва тя?
Обикновено я измерваме във време, което както знаем няма цена. Но тогава защо казваме, че прошката ни е струвала.... Нещо си. “Два месеца”, “Една година”, “Една загуба...”
Няма да забравя, че с най-добрия ми приятел се сдобрихме след година мълчание, защото неговият брат загина в катастрофа... Той ни събра обратно и може да звучи ужасно, но цената е много висока!
Знам че човек когато е себе си и изразява себе си живее най-добре. Важно е да не пренебрегва сърцето си и вътрешните желания. Знам, че прошката има своя цена, но тя винаги е заслужена. Прошката или идва сама или не. Тя не се търси, а се доказва сама. Грешките не се изкупуват с нарочни действия, а със сърце. Аз така го разбирам и така искам да го правя. Извинението и съжалението също имат своята магия, но те се прилагат при лесно простими неща. Единствено когато грешката е природна – тогава прошката може да бъде природна...
На финал се замислям кога се прощава и кога няма нужда. Липсата на желание за общи допирни точки ни кара изобщо да не мислим за прошка. Тя съществува като вероятност само тогава, когато има поне минимална химия в допирните точки. Тогава когато сме приключили съзнателно със сърцето не съществува опция за оздравяване. Но тук отново става въпрос за онази графа с 5-те човека. За липса на чувства... Изчерпаност.
А за цента.... Е, плащаме я всички, но не трябва да я гледаме. Важно е когато всичко е наред!
Все пак – Смелите си имат всичко!
Коментари
Публикуване на коментар