Вината никога не е в мен!
06.01.2012
Точността е нещо непознато...
Зима е и е нормално поне 30% от населението да боледува. Най-големият ми страх – да съм покосен от гаден вирус, да пия хапчета и да се налага да лежа, а аз стоя на крака, защото трябва да се работи. Но поне веднъж през януари или февруари съм от онези 30%. Макар много да се пазя, оцелях в пълна къща с болни, но в един момент – бум и съм с болно гърло. А тази болка е най-неприятната, непоносимата и трудно преодолимата. Болното гърло и липсата на жизненост ме изнервят, правят ме по-чувствителен, по-докачлив – не съм толкова колкото бях преди, но все още се паля. И сега преглъщам гадно и ми е нервно само от това – че ме боли, а не мога да го успокоя. Точно в такъв период мразя да излизам на студено, да ме вали дъжд, да имам 100 задачи, които не се подреждат. Днес е точно така.
Събудих се с болката. Успокоих я за минутка с лъжица мед, но след закуската тя отново се появи. Поглеждам часовника и виждам, че закъснявам за фризьора. Новият, който ще посетя за втори път. Бързам да не закъснея. Не обичам когато някой не е точен, за това и аз винаги съм точен. От бързане подраних с 10 минути. В салона само чистачки. Метат косите на хората, които са оставили там част от живота си. Студено е, а аз стоя с чадъра на една клатеща плочка. Обаждам се – закъснявал. Е, аз пък подраних. Преглъщам с болка. Става ми криво, а часовникът отброява много бавно. Минаха 10 – няма го. Минаха още пет, а аз мръзнех на улицата да чакам да ме подстрижат, защото само няколко часа по-късно с болното си гърло щяхме да се показваме по телевизията. Днес графикът е тежък, а аз за да го изпълня трябва да съм точен. Минаха 20 минути от записания час, а аз премръзнал с болежките си пиша sms – няма да чакам повече. Получих отговор – ще се реванширам. Върнах вървейки с чадъра по гадна непочистена снежно-мокра улица – надявам се не вярваш, че дойда пак.
Точно този отговор ме накара да се замисля как се обърка целият ми ден. Аз трябва да се подстрижа, нямам никакво време, а е задължително! Вали още, сирени на линейки разсейват говоренето на колежката Б., а аз съм обрасъл, нервен и озадачен. Какво ли си е помислил той – фризьорът. Със сигурност се успокоява, че вината не е в него. Какво толкова е станало – закъснял. Случва се – колко клиенти закъсняват... Да, ама аз пък не съм от тях и предпочитам точността. И е ужасно гадно човек да се успокоява по този начин. Само че, ако се замисля голяма част от българите обичат да намират проблема в друг, но не и в себе си. Да оправдават грешките си с чужди без да осъзнават какво причиняват.
Имам приятелка, която има прекрасен бял часовник, но той е просто аксесоар. Тя не го гледа, не знае колко показва и не го и разпознава. Скарана е с времето и закъснява. Но никога не се оправдава. Свикнахме й. Но тя се извинява винаги по начин, който ти бърка в сърцето. И е точна когато и е казано да бъде! Но той, фризьорът е помолен за по-ранен час, което означава, че бързаш, а си позволява да закъснява.
Замислете се кога за последно си признахте вината. Дали по-често не обвиняваме някой друг или не се оправдаваме сами, защото така ще ни е по-спокойно.
„Забравих да ти кажа, извинявай, но трябва да го направиш. ТРЯБВА!” Чувам аз вчера. Ама как като не мога. Технологично не мога да върна времето за да го направя. Но трябва, а тя била забравила. И всичко свършва до там, защото ТРЯБВА.
Е, аз си признавам грешките и не търся от себе си оправдание. Очаквам прошката от засегнатата страна. Аз не мога да не отида днес в телевизията, защото имам болно гърло. То нали не се вижда за да бъде оправдателно-извинителна причина? Те разчитат на това да бъда там, а гърлото ми няма да е причината да бъда неточен. Познавам поне 10 човека, които мислят обратното.
Егоизмът винаги е водещ, а не коректноста и точността.
И така завършва приказката на точния часовник и съвестта… Никак. Както и започна.
Точността е нещо непознато...
Зима е и е нормално поне 30% от населението да боледува. Най-големият ми страх – да съм покосен от гаден вирус, да пия хапчета и да се налага да лежа, а аз стоя на крака, защото трябва да се работи. Но поне веднъж през януари или февруари съм от онези 30%. Макар много да се пазя, оцелях в пълна къща с болни, но в един момент – бум и съм с болно гърло. А тази болка е най-неприятната, непоносимата и трудно преодолимата. Болното гърло и липсата на жизненост ме изнервят, правят ме по-чувствителен, по-докачлив – не съм толкова колкото бях преди, но все още се паля. И сега преглъщам гадно и ми е нервно само от това – че ме боли, а не мога да го успокоя. Точно в такъв период мразя да излизам на студено, да ме вали дъжд, да имам 100 задачи, които не се подреждат. Днес е точно така.
Събудих се с болката. Успокоих я за минутка с лъжица мед, но след закуската тя отново се появи. Поглеждам часовника и виждам, че закъснявам за фризьора. Новият, който ще посетя за втори път. Бързам да не закъснея. Не обичам когато някой не е точен, за това и аз винаги съм точен. От бързане подраних с 10 минути. В салона само чистачки. Метат косите на хората, които са оставили там част от живота си. Студено е, а аз стоя с чадъра на една клатеща плочка. Обаждам се – закъснявал. Е, аз пък подраних. Преглъщам с болка. Става ми криво, а часовникът отброява много бавно. Минаха 10 – няма го. Минаха още пет, а аз мръзнех на улицата да чакам да ме подстрижат, защото само няколко часа по-късно с болното си гърло щяхме да се показваме по телевизията. Днес графикът е тежък, а аз за да го изпълня трябва да съм точен. Минаха 20 минути от записания час, а аз премръзнал с болежките си пиша sms – няма да чакам повече. Получих отговор – ще се реванширам. Върнах вървейки с чадъра по гадна непочистена снежно-мокра улица – надявам се не вярваш, че дойда пак.
Точно този отговор ме накара да се замисля как се обърка целият ми ден. Аз трябва да се подстрижа, нямам никакво време, а е задължително! Вали още, сирени на линейки разсейват говоренето на колежката Б., а аз съм обрасъл, нервен и озадачен. Какво ли си е помислил той – фризьорът. Със сигурност се успокоява, че вината не е в него. Какво толкова е станало – закъснял. Случва се – колко клиенти закъсняват... Да, ама аз пък не съм от тях и предпочитам точността. И е ужасно гадно човек да се успокоява по този начин. Само че, ако се замисля голяма част от българите обичат да намират проблема в друг, но не и в себе си. Да оправдават грешките си с чужди без да осъзнават какво причиняват.
Имам приятелка, която има прекрасен бял часовник, но той е просто аксесоар. Тя не го гледа, не знае колко показва и не го и разпознава. Скарана е с времето и закъснява. Но никога не се оправдава. Свикнахме й. Но тя се извинява винаги по начин, който ти бърка в сърцето. И е точна когато и е казано да бъде! Но той, фризьорът е помолен за по-ранен час, което означава, че бързаш, а си позволява да закъснява.
Замислете се кога за последно си признахте вината. Дали по-често не обвиняваме някой друг или не се оправдаваме сами, защото така ще ни е по-спокойно.
„Забравих да ти кажа, извинявай, но трябва да го направиш. ТРЯБВА!” Чувам аз вчера. Ама как като не мога. Технологично не мога да върна времето за да го направя. Но трябва, а тя била забравила. И всичко свършва до там, защото ТРЯБВА.
Е, аз си признавам грешките и не търся от себе си оправдание. Очаквам прошката от засегнатата страна. Аз не мога да не отида днес в телевизията, защото имам болно гърло. То нали не се вижда за да бъде оправдателно-извинителна причина? Те разчитат на това да бъда там, а гърлото ми няма да е причината да бъда неточен. Познавам поне 10 човека, които мислят обратното.
Егоизмът винаги е водещ, а не коректноста и точността.
И така завършва приказката на точния часовник и съвестта… Никак. Както и започна.
Коментари
Публикуване на коментар