Живот без другото АЗ
10.10.2012
Виртуалните ни личности превземат реалните
Има сутрини, в които си мислим, че днес живота ни ще се промени. Започваме от елементарни нови правила, които само след няколко часа те вече са нарушени и почти забравени. Новото в живота продължава не повече от ден, но се успокояваме, че все пак сме започнали. АЗ обаче съм от онези хора, които като започнат нещо го довършват, защото не го ли направя, защо изобщо съм решил да хабя минути от живота си да мисля нещо, което няма да направя. Така се случи една вечер – премахнах от себе си едно голямо АЗ. Онова виртуалното, което така се беше насадило в живота ми, че по-лесно се разделях с шоколада от колкото с него. Виртуалното ми АЗ, което вече го няма във facebook.
Ти наистина ли си изтри профила?
Защо си ме изтрил?
Ама пак ли си в депресия?
Въпроси, които и днес чух, но вече отговор не искам да им давам. Все пак това е лично решение и е по-жалко, че ви прави впечатление какво се случва с виртуалното ми АЗ, а не с реалното. Защото онова което от плът, кръв и душа е по-интересно. Статусите ми освен от пръстите излизат и от устата ми, но по необясни ми причини когато са написани будят много повече интерес, от колкото като ги изрека.
В понеделник преживях нещо, което дълго време чаках, желах, сънувах… Но то така и не се случваше. Достатъчно интересно е за всички, които се вълнуват от мен, но понеже нямам профил в социалната мрежа няма как да го научат. Сега ще го споделя в блога си, не защото ми липсва профила, а защото и без това тук си изливам душата, поне да е в моето си истинско място, с моето си име и моето друго виртуално АЗ. Ако трябва да сме честни имаме няколко личности в мрежата – във всеки регистриран сайт по една, включително и в музикалните. Понякога всички събрани правят едно, но рядко се случва образа да е от реалните. Всеки човек на тази планета винаги гарнира образа си с вкусен шоколад, който е взел на заем от близката сладкарница.
Стоях си на светофара, гледах червеното човече, слушах стара песен и в този момент сълзите ми потекоха. От толкова време имах нужда да се разплача, защото в мен се беше събрала толкова мъка, но така и кранчето на солените сълзи не се отваряше. Исках болката от разочарованието, от несподелената любов, от загубата на мечтите, от лъжите, от обидата, от натоварването, от всичко лъжливо случващо се ежедневно да излезе. Вече не издържах и когато потече първата сълза буцата в гърлото ми започна да ме задушава. Вече пресичах улицата, но не можех да дишам. Болката беше заседнала и единственото, което ми се случваше крачейки по улицата беше да плача. Болката изтичаше, а бях тъжен, защото се радвах, че това се случва… Пред очите ми бяха част от хората, които играха в живота ми през последния месец. За другите дори и сега не искам да се сетя, те вече са минало.
Не съм от онези, които просто си играят с чувствата. Знам какво искам и съм краен. Не съм ли тогава съм нерешителен. Не съм аз. Според мен само крайните човеци са 100% себе си. Всичко останало е игра.
Facebook ми липсва. Още не съм го махнал от менюто на телефона си. Свикваме с нещата от живота и е трудно, а понякога и болезнено да се откажем от тях. Ще го преживя. Като цигарите и алкохола. Вече повече от месец не пия, а живота ми не е станал по-труден. След месец ще съм забравил за онова АЗ, все пак има още толкова много… Някои дори още не са създадени…
Тъжно е, че пиша когато съм тъжен. Никога не се случва когато съм щастлив. Но пиша когато съм позитивен, негативното ме затваря за да се самопречистя. Не искам и няма позволя никога повече в живота си да бъда лош, да наранявам или огорчавам – умишлено. Всеки прави несъзнателни действия, за които има право да се извини, но в съзнателния си живот повече няма да бъда безпричинно груб. Този човек отдавна порасна и разбра какво го прави щастлив.
Искам толкова неща да напиша, но май е по-добре да обърна внимание на книгата си, защото последния месец беше заключена от хората, които бяха причина тя да се ражда. За това ТЯ ще намери своя нов облик, защото всичко се пречиства. Дори истинското си АЗ. Едно изтрих, друго ще създам, но този път ще се постарая да не е виртуално. Пък да видим до кога без facebook. Все си мисля, че ще може да е за дълго.
Как ли живяхме без него? По-истински, знам… Имаше какво да си разказваме като се видим… А сега се виждаме само за да се използваме.
Виртуалните ни личности превземат реалните
Има сутрини, в които си мислим, че днес живота ни ще се промени. Започваме от елементарни нови правила, които само след няколко часа те вече са нарушени и почти забравени. Новото в живота продължава не повече от ден, но се успокояваме, че все пак сме започнали. АЗ обаче съм от онези хора, които като започнат нещо го довършват, защото не го ли направя, защо изобщо съм решил да хабя минути от живота си да мисля нещо, което няма да направя. Така се случи една вечер – премахнах от себе си едно голямо АЗ. Онова виртуалното, което така се беше насадило в живота ми, че по-лесно се разделях с шоколада от колкото с него. Виртуалното ми АЗ, което вече го няма във facebook.
Ти наистина ли си изтри профила?
Защо си ме изтрил?
Ама пак ли си в депресия?
Въпроси, които и днес чух, но вече отговор не искам да им давам. Все пак това е лично решение и е по-жалко, че ви прави впечатление какво се случва с виртуалното ми АЗ, а не с реалното. Защото онова което от плът, кръв и душа е по-интересно. Статусите ми освен от пръстите излизат и от устата ми, но по необясни ми причини когато са написани будят много повече интерес, от колкото като ги изрека.
В понеделник преживях нещо, което дълго време чаках, желах, сънувах… Но то така и не се случваше. Достатъчно интересно е за всички, които се вълнуват от мен, но понеже нямам профил в социалната мрежа няма как да го научат. Сега ще го споделя в блога си, не защото ми липсва профила, а защото и без това тук си изливам душата, поне да е в моето си истинско място, с моето си име и моето друго виртуално АЗ. Ако трябва да сме честни имаме няколко личности в мрежата – във всеки регистриран сайт по една, включително и в музикалните. Понякога всички събрани правят едно, но рядко се случва образа да е от реалните. Всеки човек на тази планета винаги гарнира образа си с вкусен шоколад, който е взел на заем от близката сладкарница.
Стоях си на светофара, гледах червеното човече, слушах стара песен и в този момент сълзите ми потекоха. От толкова време имах нужда да се разплача, защото в мен се беше събрала толкова мъка, но така и кранчето на солените сълзи не се отваряше. Исках болката от разочарованието, от несподелената любов, от загубата на мечтите, от лъжите, от обидата, от натоварването, от всичко лъжливо случващо се ежедневно да излезе. Вече не издържах и когато потече първата сълза буцата в гърлото ми започна да ме задушава. Вече пресичах улицата, но не можех да дишам. Болката беше заседнала и единственото, което ми се случваше крачейки по улицата беше да плача. Болката изтичаше, а бях тъжен, защото се радвах, че това се случва… Пред очите ми бяха част от хората, които играха в живота ми през последния месец. За другите дори и сега не искам да се сетя, те вече са минало.
Не съм от онези, които просто си играят с чувствата. Знам какво искам и съм краен. Не съм ли тогава съм нерешителен. Не съм аз. Според мен само крайните човеци са 100% себе си. Всичко останало е игра.
Facebook ми липсва. Още не съм го махнал от менюто на телефона си. Свикваме с нещата от живота и е трудно, а понякога и болезнено да се откажем от тях. Ще го преживя. Като цигарите и алкохола. Вече повече от месец не пия, а живота ми не е станал по-труден. След месец ще съм забравил за онова АЗ, все пак има още толкова много… Някои дори още не са създадени…
Тъжно е, че пиша когато съм тъжен. Никога не се случва когато съм щастлив. Но пиша когато съм позитивен, негативното ме затваря за да се самопречистя. Не искам и няма позволя никога повече в живота си да бъда лош, да наранявам или огорчавам – умишлено. Всеки прави несъзнателни действия, за които има право да се извини, но в съзнателния си живот повече няма да бъда безпричинно груб. Този човек отдавна порасна и разбра какво го прави щастлив.
Искам толкова неща да напиша, но май е по-добре да обърна внимание на книгата си, защото последния месец беше заключена от хората, които бяха причина тя да се ражда. За това ТЯ ще намери своя нов облик, защото всичко се пречиства. Дори истинското си АЗ. Едно изтрих, друго ще създам, но този път ще се постарая да не е виртуално. Пък да видим до кога без facebook. Все си мисля, че ще може да е за дълго.
Как ли живяхме без него? По-истински, знам… Имаше какво да си разказваме като се видим… А сега се виждаме само за да се използваме.
Коментари
Публикуване на коментар