Между щастието и реалността
14.10.2012
В търсене на вътрешния глас
Толкова е трудно да погледна напред, защото очаквам да видя теб, а болката от липсата отново ще ме срине там от където се опитвам да се вдигна. Мразя мокрите дрехи да лепнат по тялото ми, но още повече мразя да не мога да съблека онова тежко облекло, което всеки ден ме сваля там където не желая да прекарам и минута. Животът в депресия отдавна не ми харесва. Тишината е красива само когато успокоява. Не желая да има сълзи, не желая да има тъжни мисли. Гоня ги като хлебарките, с ярост и гняв. Няма да допусна да преживея още един срив, защото всеки изминал съсипва способността ми да обичам. Не ставам по-силен, ставам по-глупав. Започвам да си мисля, че всяка усмивка е любов, а всяко докосване – секс.
Стоя и те гледам. Търся себе си в очите ти, но в тях намирам други неща. В теб живее нещо, което не познавам и не желая. Но теб е онова, от което имам нужда, което чакам.
Мога да продължа. Мога да гледам напред без да се обръщам назад. Мога да се усмихвам и да допускам грешки, но не мога да открия отговор на един въпрос – защо се ражда химия, която никога не се изживява. Защо трябва да нараняваме, да допускаме нежелани грешки. Защо трябва да ядем шоколад, който може и да пропуснем. Има хиляди в магазина, защо точно този? А дали го заслужаваме? Не се питам дали има по-сладък, питам се защо не мога да се откажа от него…
Опитвам се да те погледна от толкова време. Да ти покажа с очите - душата си, която можеш да разгърнеш с лекота. Но очилата ти са от онези специалните – пропускат онова, което разума им диктува. Тяхната защитна програма може да владее действията, но не управлява моите. Те са контролирани само от сърцето ми.
Устните са най-чувствителната физическа част от тялото на един човек. Те могат да познаят доброто, лошото в храната, в отношенията, във вкуса на живота. Устните са нашият тест за всичко, което личното Аз се вълнува. Докосването, поведението, позата, която заемат. Но вкусът им е онова, което може да срине всяка антивирусна програма. Пред тях няма спирачки.
Няма да те целуна повече. Ще се заключа в инкубатора, който има за цел да ме предпази от теб. Необяснимите неща, които не можем да управляваме с разум трябва да стоят далеч от болката, с която искаме да се разделим.
Лесните неща са за родените с късмет. Аз съм от другите, просто понякога съм сполетян от него. Има хубави дни, които ми показват, че всеки облак си е струвал търпението. За да мога да пиша, но не само за теб… Но климатът се променя и на тази буря не може да и се предскаже края…
В търсене на вътрешния глас
Толкова е трудно да погледна напред, защото очаквам да видя теб, а болката от липсата отново ще ме срине там от където се опитвам да се вдигна. Мразя мокрите дрехи да лепнат по тялото ми, но още повече мразя да не мога да съблека онова тежко облекло, което всеки ден ме сваля там където не желая да прекарам и минута. Животът в депресия отдавна не ми харесва. Тишината е красива само когато успокоява. Не желая да има сълзи, не желая да има тъжни мисли. Гоня ги като хлебарките, с ярост и гняв. Няма да допусна да преживея още един срив, защото всеки изминал съсипва способността ми да обичам. Не ставам по-силен, ставам по-глупав. Започвам да си мисля, че всяка усмивка е любов, а всяко докосване – секс.
Стоя и те гледам. Търся себе си в очите ти, но в тях намирам други неща. В теб живее нещо, което не познавам и не желая. Но теб е онова, от което имам нужда, което чакам.
Мога да продължа. Мога да гледам напред без да се обръщам назад. Мога да се усмихвам и да допускам грешки, но не мога да открия отговор на един въпрос – защо се ражда химия, която никога не се изживява. Защо трябва да нараняваме, да допускаме нежелани грешки. Защо трябва да ядем шоколад, който може и да пропуснем. Има хиляди в магазина, защо точно този? А дали го заслужаваме? Не се питам дали има по-сладък, питам се защо не мога да се откажа от него…
Опитвам се да те погледна от толкова време. Да ти покажа с очите - душата си, която можеш да разгърнеш с лекота. Но очилата ти са от онези специалните – пропускат онова, което разума им диктува. Тяхната защитна програма може да владее действията, но не управлява моите. Те са контролирани само от сърцето ми.
Устните са най-чувствителната физическа част от тялото на един човек. Те могат да познаят доброто, лошото в храната, в отношенията, във вкуса на живота. Устните са нашият тест за всичко, което личното Аз се вълнува. Докосването, поведението, позата, която заемат. Но вкусът им е онова, което може да срине всяка антивирусна програма. Пред тях няма спирачки.
Няма да те целуна повече. Ще се заключа в инкубатора, който има за цел да ме предпази от теб. Необяснимите неща, които не можем да управляваме с разум трябва да стоят далеч от болката, с която искаме да се разделим.
Лесните неща са за родените с късмет. Аз съм от другите, просто понякога съм сполетян от него. Има хубави дни, които ми показват, че всеки облак си е струвал търпението. За да мога да пиша, но не само за теб… Но климатът се променя и на тази буря не може да и се предскаже края…
Коментари
Публикуване на коментар