Вниманието не се проси!
24.11.2012
Времето не може да се спре, защо бягаме от него?
Започвам да пиша това, но финализирането му ще бъде друг ден (т.е. днес). Обещавам си. Няма значение началото, защото истината е само една – да бъда реално без излишни гримове и думи с напудрени скули. Цял ден мисля дали материала за корицата на списанието е смислен, но целият проблем се корени в моята душа. В това, че се уморих да се съобразявам с чувствата, емоциите и желанията на другите. Вече не искам да живея подчинен на чуждите емоции. Често си задавам въпроса – ако спра? Тогава сигурно ще бъда сам, защото никой не се вълнува от мен. Никой не проявява емоция. Не подава емоция. Не иска да се вълнува от моя живот. Не ме води на кино. Не ме кани на вечеря. Не иска компанията ми за почивка. Дори онези, с които ходех преди на ваканция тази година ме забравиха… Тъжно… А сега ме обвиняват, че за това вина имам само аз. Дали е така? Човек винаги ли е виновен когато е сам? Няма ли шанс проблема да е в масовото заболяване от егоизъм?
Всички злобари със сигурност ще кажат да. Обърканите – не знам… Но реалисти липсват. Няма подкрепа. Цяла година се грижа за хората, така както ми харесва, за да виждам усмивките им. Не исках нищо в замяна, само да го запомнят. През август спрях и се оказа, че няма протегната ръка. Всичко е било използване. Все още чакам ми се върнат едни пари и … оказа се, че за това съм виновен само аз, защото не съм се обадил, че ми трябват. Все още прехвърлям проекти без да получа възможност з допълнителна печалба – нали е услуга от моя страна. Все още аз пиша отчаяни любовни и сълзливи съобщения… Все още аз чакам да получа извинение, а в същност от мен се очаква. Все още аз се отказвам от парти, а реално съм виновен че съм оставил другите да се забавляват. Все още от мен се очаква извинение, за обида, която е не нанесена от мен… В такива моменти слабите хора мислят за … самоубийство. И аз помислих за секунда обаче. После си припомних, че съм достатъчно силен да живея сам…
Знам че съм добър човек. Знам че съм сложен. Знам че съм труден. Знам че съм чувствителен. Но къде е проблема? В това, че ти нямаш чувства? От кога емоционалните са проблемни?
Пиша това, не защото съм депресиран, защото се опитвам да намеря отговорите, които са ми нужни, а и защото съм луд. Но нали не ти преча с това? А какви са твоите въпроси?
Времето не може да се спре, защо бягаме от него?
Започвам да пиша това, но финализирането му ще бъде друг ден (т.е. днес). Обещавам си. Няма значение началото, защото истината е само една – да бъда реално без излишни гримове и думи с напудрени скули. Цял ден мисля дали материала за корицата на списанието е смислен, но целият проблем се корени в моята душа. В това, че се уморих да се съобразявам с чувствата, емоциите и желанията на другите. Вече не искам да живея подчинен на чуждите емоции. Често си задавам въпроса – ако спра? Тогава сигурно ще бъда сам, защото никой не се вълнува от мен. Никой не проявява емоция. Не подава емоция. Не иска да се вълнува от моя живот. Не ме води на кино. Не ме кани на вечеря. Не иска компанията ми за почивка. Дори онези, с които ходех преди на ваканция тази година ме забравиха… Тъжно… А сега ме обвиняват, че за това вина имам само аз. Дали е така? Човек винаги ли е виновен когато е сам? Няма ли шанс проблема да е в масовото заболяване от егоизъм?
Всички злобари със сигурност ще кажат да. Обърканите – не знам… Но реалисти липсват. Няма подкрепа. Цяла година се грижа за хората, така както ми харесва, за да виждам усмивките им. Не исках нищо в замяна, само да го запомнят. През август спрях и се оказа, че няма протегната ръка. Всичко е било използване. Все още чакам ми се върнат едни пари и … оказа се, че за това съм виновен само аз, защото не съм се обадил, че ми трябват. Все още прехвърлям проекти без да получа възможност з допълнителна печалба – нали е услуга от моя страна. Все още аз пиша отчаяни любовни и сълзливи съобщения… Все още аз чакам да получа извинение, а в същност от мен се очаква. Все още аз се отказвам от парти, а реално съм виновен че съм оставил другите да се забавляват. Все още от мен се очаква извинение, за обида, която е не нанесена от мен… В такива моменти слабите хора мислят за … самоубийство. И аз помислих за секунда обаче. После си припомних, че съм достатъчно силен да живея сам…
Знам че съм добър човек. Знам че съм сложен. Знам че съм труден. Знам че съм чувствителен. Но къде е проблема? В това, че ти нямаш чувства? От кога емоционалните са проблемни?
Пиша това, не защото съм депресиран, защото се опитвам да намеря отговорите, които са ми нужни, а и защото съм луд. Но нали не ти преча с това? А какви са твоите въпроси?
Коментари
Публикуване на коментар