С вкус на болка

Оставаха метри до случайната ни срещата, а в мен отново гореше онова пламъче, което запали преди повече от десет години. Не разбирам защо подскачам когато ти говоря, а като те слушам събирам коленете си в ритъм, който дори песен не може да определи. Очите ми не се отделят от устните ти, а душата ми с радост слуша за семейството. Онова, вълшеното, разбрано и спокойно. 
Преди време ми предложи да отлетим за минута до Венеция. Днес искам да отлетя за години, защото душата ми не бива да живее повече сама. Разделихме се, а денят ми бе белязан с щастие, че някога съм те целувал.
----
Докосвам мислите си с нож и разрязвам професионалния си образ. Не откривам друг под него. Забравил съм кога бях аз и за какво мечтах. Оглеждам се в думите на хората, но така и не се познавам в тях. Замислям се дали изграждам или руша. Какво и къде съм аз и кога ще докосна замръзналата част от сърцето си. Непознавам, но откривам, че има живот, който ме очаква, а в него не участват непознатите, познатите, близките, далечните. Главният герой стои пред мен. В огледалото.
----
Бурите винаги носят спокойствие, но първо трябва да се преживеят.
--- 
Очите се бяха залепили, а тъмната сутрешна светлина нямаше шанс да пробие до зениците ми. Повече от час всико беше сгушено и в състояние на отказ да започне мрачния работен ден. Поредната изслушана серия на "Приятели" разклати разума, който пое ситуацията. Бавно и мъчително клепачите се отделиха от любимите си половинки. Първата новина за мозъка беше сърдечна - сватба на мой познат. В Лондон... Знаци и то хубави. Как да не започне слънчево дъждовния вторник!

----

Почука се веднъж. Не реагирах, защото знаех, че вратата е открехната. Който иска може да влезе - този знак е известен от как свят светува, но за моя изненада не чух познатото скърцане. Отново се почука, но замислен в миналото продължих с мълчанието. Почукването чух за трети път, но умората от нечаканите гости ми забрани да отговоря. И толкова - замина си. Без да знам кой, защо и как. Останах си с болката, защото ми се струваше трудно да отворя широко вратите на свободата.

---- 

Чувствата ни преди много време напълняха. Носят се като дебела жена, която всеки ден се зарича, че ще се подложи на диета, но тайно от всички набляга на храната, която уж трябва да я кара само да се усмихва. Дебелината е реална, но е по-лесно да е мерим само на думи, защото прохождането никога не е бил лесен процес.
Вратата отдавна стои затворена след силното трясване, но дали всъщност е заяла наистина или само си го мисля. Стоя и мълча. Слушам спомени в песни и гледам вятъра как се крие в слънчевите лъчи. Не всеки климат носи буря, но без виелица как да ще промени светът. Отговорите крият се в думите нагоре, но гласно ще ги чуят ли там отдолу?
----
Поглеждах те с болка. Опитвах се да разбера своето самобичуване, но отговор ненамерих и в чашата студено вино. Така и няма да открия твоите интереси, но желанието ми да правя хората щастливи - емоционално, а не материално винаги ще бъде по-силно от мен. Обичам себе си и за това ще бъда добър, но е време да бягам от онова, което наранява. Избирай грозотата, но не избирай усмивката ми с нея. Тъжна среща, с по-тъжни отношения. И тръгнах по следите на усмивките... Цигарата отново ще дими без огън.
----
След 40 минути разговор затворих телефона. Замислих се до колко от нещата, които мисля в момента са правилни. Част от мен наистина се бореше със ситуацията в живота ми, но желанието за онази малка усмивка създава ветрове, които оставят последствия. "Утре ще мисля по трезво", но истината е, че изчистените мисли са в главата ми от много време, а тази сутрин осъзнавам, че бурята е само на улицата. Другото е една стара риза...
----
Сгуших третата възглавница и се слях с топлината й. Мека, спокойна и липсата на отрицателна енергия не позволи очите ми да се отворят. Обичам този уют в леглото, но... телефона отново започна да пее "Страхотен ден". След поредната ни нощ с третата възглавница се налагаше пак да се разделим. Спомени с нея нямаме, защото само си спим заедно и понякога сънуваме, а когато приключенията са неспокойни дори се разделяме и тя бива наказана на земяна, но поне ми е вярна. Следващата нощ пак ще сме заедно.
Събуден пиша тези редове и си размишлявам за спомените - колко са ни нужни те. Често им се усмихваме, но не ги забравяме. А как да ги подменим с нови? Нали бъдещето е по-важно от миналото...
Усмихвам се, целувам възглавницата и продължавам да разгръщам минутите на новия ден.