Кое лице да ти покажа?

Кейк или хлебче?

Живеем във времена на технологиите. Те нямат никакво намерение да се разделят със славата си. Напротив. Ако преди години очаквахме с нетърпение новата песен на някого, сега чакаме последен модел смарт фон. Едни дори се записват дори за да са сред първите му ползватели.

Прегърнати от мобилните играчки днес живеем по-лесно. Бързо си поръчваме пица, филм, дреха, песен, секс. Не отнема много време да си намериш половинка, защото всичко е в ръката ти. Дори по-бързо и лесно създаваме второто си аз, а май вече имаме по няколко „себе си“. Елементарно е, пишеш само няколко думи думи. Не се говори, по-малко се мисли... Притеснението се превръща в непозната дума, защото ТО се появява само в реалното. Няма нужда да работим върху изражението за да сме лицемерни. Просто пишеш едно докато живееш друго и си фантазираш трето. Лесно е да показваш онова, което се иска от теб, без да се налага дори да търпиш присъствието на някого.

Най-модерно е да се правиш на умен и специалист по психология. Даваш чужди съвети, търсиш се в изказвания, разсъждаваш като използваш „правилно е така“, защото всички сме глупави. Оплакваме се неспирно, но само виртуално. Реално може и да плюем, но само пред свои. Иначе сме хепи. Хепиту дей? Ей, там, ама след малко... :)

Но истината е, че връзката с мобилното прави реалното луксозно.

Преди години показвах, чрез блога си само тъжната си страната от живота. Така помагах на щастливата да се дави в алкохол и всякакви екстри. Наркотиците бяха доста интересен период. За много хора. Но те винаги ще са на мода, защото както ще има истински шоколад, но на думи, така и кока, но на думи. Бизнесът върви...

Та щастието днес го познавам. Както и тъгата, която неочаквано сутринта ми дойде на гости, но без нея няма да мога измия вътрешните си прозорци. Нали мръсното е нужно да бие на очи за да се почисти. Иначе предпочитам в социалните мрежи да показвам щастието. Не за да убеждавам себе си и всички виртуално заразени, че животът ми е пица и бира, а защото на усмивката се отвръща поне с половин усмивка. Дори да е от злоба. А на сълзите се отговаря само с ледени умнотии. Уви този лед не става за охлаждане на виното.

Имам още една голяма мечта. Не да бъда звезда, а да общувам с истински лица. Каквито и да са те. Защото понякога се уморявам да инвестирам в добре нарисувани, но фалшиви картини. Цветовете все падат, а под тях няма качествено платно. Понякога то обаче е скрито дори в една видима мацаница, която само на пръв поглед е просто една от много. Хм... Обичам хората, които са част от тълпата, но имат по-прекрасен личен свят от общия...

Това е моето лице. Объркано, но чисто. Щастливо, но по тъжен начин. Мечтаещо, но в реалното. Познаващо истинската любов, не само сексуалното привличане. 

Познавам и вярата в отношенията.