Да пиша или не? Или когато късметът е просто секс...

Преди години мечтите бяха нещо, което ни караше да вървим напред. Всеки човек искаше да е някой, когото е видял, но до реализиране не стигаше, защото понякога това е не е дадено от съдбата. Но така беше преди.  Как е днес? Оказва се, че макар да не мога да пея - само с малко пари ставам чалга певец. И само за година мога да стана коментиран, популярен, да ръся умнотии от всички национални ефири, без дори да мога да пея или говоря правилно. Само с говорене и компютър всичко се получава за сцената. Достатъчна е пълна банкова сметка или добра визия за да я попълня, чрез някой дундьо разбира се.

Същата ситуация забелязвам във всички сфери, които не изискват голям умствен капацитет като например компютърните специалисти. Но не вярвам много хора да са мечтали за тази професия, защото тя е лишена от блясък, суета, лесни пари и неудовлетворен платен секс. Често практикуващите я живеят в тъмни стаи с огромни монитори и много цифри и букви на тях. В тишина... Друго си е да станеш светска клюкарка. Гледам по телевизията всеки ден нови излизат и хапят ала "Минчев", но не съзнават дори какво изговарят. "Гледа се" е достатъчно оправдание да се продължи в професионализма наречен некадърие, управляван от комплексирани "професионалисти", за които вече съм драскал. А за познания в биографията на имената, които "журналиста/ката" споменава, дума да не става. Измисля се на секундата. 

Днес в България всеки може да е всеки. С малко пари и познания в средите "кой, кой е" пробиваш, че и червен килим ти постилат.

Кариерата ми в София започна в жълта медия. Беше срамно, грозно и сочено с пръст. Макар да съм стоял в СКАТ по-малко от две години, а от напускането да са минали повече  от 10, това продължава са е актуално, когато някой иска да ме сочи. Няма значение какво съм постигнал след това, началото се помни. Не съм тъжен от този факт, а от реалната ситуация, че днес светските истории отдавна надминаха онова жълто предаване, което явно е закърмило "професионалистите", но комплексите не позволяват на сочещите да погледнат, че сочейки мен насочват внимание към себе си.

Днес много добре знам кой съм и осъзнавам, че не съм падал на колене нито висял пред някого за да бъда себе си. Осъзнавам, че калта е създадена от земя, по която съм вървял, а замерянето е знак да не забравям пътя си, защото отъпканата пътека е познат спомен свободен за ползване от всеки . 

Днес никой не открива топлата вода, върви се по едни и същи улици, мечтите са реалност, но без заслуги. Това не ги прави големи, красиви и заредени с обич. Това е просто блокче шоколад, след което ще остане една опаковка, която ще отиде на сметището. Мръсотията не изчезва, а се живее с нея, но тя не прави никого голям или богат. Освен собственика на сметището.

Мечтите са красиво нещо, но реализацията им с труд се нарича вълшебство, а онези, които го познават изчезват от България всеки ден. Защото тук се цени интригата, краката и желание за власт, без познание на материята.

На победителите честито! Печалба за цял живот има само в лотарията, но и тя е за много малко късметлии. На останалите - струва си да се живее свободно, дори да липсва лукс, който дава щастие със срок на годност.

Фото: hilife.bg