Не, благодаря! Не ми е интересна тази новина.

Преди повече от десет години получих първото истинско ръкостискане, което нямаше за цел отново да ме използва, а точно обратното. Още помня онзи ден, онова обаждане, онази среща и първото си истинско бюро. До тогава бях стоял само на масички с табуретки, но за първи път имах шанс сам да създам професионалния си уют, който не предполагах, че после ще превърне в дом макар и за малко. Първо беше материален, после емоционален, но точно той ме водеше през годините за да изградя ограда, която малцина разбират и преминават.

Защото вината не е в самочувствието, а в тях, защото успехът е труд.

Комфортът на радост премина бързо и последваха сълзите. Емоциите всеки ден бяха различни, но три години по-късно бях наясно, че всичко е било полезно, но ми е малко. Имах нужда от още. От уроци и срещи, които да ме научат да познавам новината, да мога да провокирам с позитивизъм и с лекота да научавам тайните. И така до днес, когато уважавам себе си, а с това и работата си, защото тя не е заплата, а творчество. То не се учи. Граматиката е за отличниците, за писането е нужен талант и правилни хора, които да помогнат да се развиеш. Правилно – хора, а не човек, защото планината се преобръща от група, а не с две ръце.

Днес пиша онова, което харесвам и не правя компромиси.

Тази сутрин се събудих със съобщение изпратено след полунощ гласящо почти заповедно, че списанието належащо трябва да публикува определени снимки, създадени преди месец на събитие, което се е случило без нашето присъствие. Журналистиката не е ли обективна професия, а за да бъде такава “журналистът” е нужно лично се запознава с фактите. Точно тази заповед беше камъчето преобърнало планината. Осъзнах, че за пореден път съм управляван от хора, които не разбират от труда ми и за тях съм просто една цифра. Аз и всички букви, и думи. Цифри без съдържание в техните очи, глави и портфейли. Бях и крадец, защото те го правеха. Бях и лъжец, защото всеки автор живее с греховете си.

Днес казват, че медиите замърсяват публиката. Други са на обратното мнение и накрая не е ясно кой командва парада. Дали гладните или хлебарите. Ако няма гладни, защо се произвежда хляб. Но и майсторите станаха в излишък, защото всеки казва, че разбира от бизнес. То едно време всеки тайно четеше и продаваше порно вестници. Имаше глад и предлагане, а нормалните медии продаваха с труд и пот. Днес всичко е “Чук, Чук”.

Всеки втори в България мисли, че той е най-интересната личност. Точно той и неговият живот ще променят, но само някой да им даде шанс. И точно заради такива шансове, днес умните и интелигентните са в графата на “онзи”, който не чете, не гледа, не вярва, не харесва, не уважава, а ако може емигрира. Защото зад шефовете се крият малко зрители, а печата отдавна е по-малък от едно село старци.

Няма да забравя онзи момент преди 5 години, когато започвахме да правим родното издание на HELLO! И тогава едни ни предричаха бърз крах, а днес още се борят да пишем за тях, но аз не се отказах от историите им за да им го върна, а заради липсата на съдържание.

Забравено правило:

Първо бачкай, а поканите сами ще дойдат за интервю или отразяне. Ако не помоля за интервю не изпитвам респект към личността, а от там и читателя няма да го има. Уви, късно е за това правило, но аз няма да се откажа от него.

Ако не поканя, нямам интерес... А на хейтърите – честито. Имате нова тема да ми хапете дупето, което пак ще си остане Главно!

Червеният килим обича талантливите, а те са на изчезване у нас. Остава само позлатената черга, но аз винаги съм я заобикалял, защото публиката е на първо място, а тя ме научи, че имам очи и инстинкт.

P.S. Този текст съм го писал доста преди да взема решение да се отдам на другото си Аз, което не се подчинява на некадърни ръководители. Решението да се откажа не беше и още не е лесно, но да започна ново и смислено е по-лесно, от колкото е трудно наистина. Измислените никога няма да изчезнат, дори когато им остане минимална публика, защото простотията сама не живее, но до тогава професионалистите с титли ще се увеличават.

А останалите ще създаваме нов свят за истинските, емоционалните, духовните. Това няма да ме откаже да се боря за истина, чистота, стойност, колкото и да е безсмислено.