Мълчаливият профил

Последно време нямам желание да влизам в социалните мрежи. Някъде се покри любопитството ми да разбирам за неразбрани животи, онова, което другите преживяват, да лайквам или коментирам. Без да се усетя започнах да се покривам от мрежата. Да не искам толкова да споделям, да не поглеждам другите, да не поглеждам тайно в живота на мълчанието.
Търся точната дума за емоционaлното си състояние, но тя не е депресия (защото съм спокоен), не е самота (защото не се чувствам така), не е и умора (защото се уча всеки ден). Мълчание мисля, че ще определя онова състояние, което аз признавам пред себе си, че ме е завладяло. Мълчание на един съвременен живото изследовател, защото всичко, което правя през последните години има само една причина: какво ще се случи, ако само следвам знаците. До къде ще ме отведат те?
Днес съм на кръщовището на мълчанието, на нежеланието да споделям фалшивите снимки, които прикриват всичко, но не и самата истина, която крещи - "искам да бъда друг, в твоите очи, защото аз може би не се харесвам, но никога няма да си го призная". Нямам друго обяснение на разликата между виртуалното, реалното и социалното.
Не искам да променям себе си или някого, искам да го разбера - защо се случва? Докато мълчаливо вървя напред със свито като на зайче сърчице осъзнавам, че е трудно човек да се раздели с илюзиите си и да продължи по пътя с реалните знаци.
Често оставам неразбран. В такива моменти си признавам, че питам себе си - наистина ли в мен е грешката? И хоп - на следващия ъгъл намирам някой "странник", които ме разбира, че не искам да живея според очакванията на другите, а според молитвата на сърцето си. И аз искам онази целувка да продължи вечно, но вечно си остава само името ни, нищо друго. Както сменяме рулото тоалетна хартия често, мълчаливо и по нужда, така се случва и с живота ни - мълчаливо заспиваме всяка нощ за да се събудим в тишината на следващото начало, което никога не се знае до къде ще ни отведе. Понякога до празна изоставена стая, но в този случай мен ме отведе на шумното кръстовище с мълчалив разговор за бъдещето.
Празните страници в он лайн пространството не ме притесняват, че ще породят излишни коментари, защото желанието да следвам, да откривам е по-силно от желанието да чуя чуждите мисли. Правя и двете, често. Но когато се отказвам да лайквам, защото е просто навик, а не истинско харесване е знак, че се връщам към себе си, а не към очакванията.
Не искам да променям никого, нищо или нещо. Случилото се е минало и една книга никога не се пренаписва, защото всяка преработка води до чисто ново издание. Миналото е прехода към това, което следва. Към истинските емоции, живот, контакти. Към следващите големи вечери, към новите познанства и споделяния. И без да забравям шумното съществуване, сега се спирам да помълча, докато намеря за какво отново да говоря виртуално, реално или емоционално.

Не се забравя, когато се преживява, забравя се онова, което не се е случило.