Първата игла

В живота много често ни се случва да правим неща за първи път. Понякога те са ново-старо начало, но пак минават за първи път, когато усещането е такова, няма значение, че вече сме изпитвали нещо подобно. Като да пиеш чаша вино след месеци въздържание е забравен вкус, с различно усещане. Или пък нещо сладко появило се пред нас, което казва - край на диетата и е пълно с усещане на вкусно. Но понякога се случва да вземем решение за нещо, което преди сме отричали, страхували, нещо, което може да промени живота ни, мисленето, а защо не и средата на хората около нас. Като наркотиците. Те са голяма грешка правена от много, преобръщала съдби, но накрая винаги има два избора - напред или на ново. Но виж с първата игла е различно. Страшно, притеснително, леко боцкащо и определено негативно. Да, точно така, когато течността се вливаше подкожно, аз го отричах, но не се дърпах. И тук е време да уточня - думичката е боткос. Все още на онова забраненото съм мега противник, какъв бях и за това, което ми е тема и е желателно лекар да го прави, а не такъв да го лекува. 

Не се реших аз, друг го направи вместо мен, аз само се съгласих и доверих. Счупих страховете си, че макар да обичам годините да личат на лицето, признавам, друго е усещането, когато онези вадички около очите ги няма и ливадата е гладка. Но за моя изненада по-бързо се справих с комплекса си да го призная. Пред себе си, не пред другите, че го направих. Да счупя и този самокритичен страх, който имах намерение да отричам в мислите си, крия и само внушавам, че с новите обувки носим и ново излъчване дело на добрия щастлив начин на живот. Не, аз се научих да живея в реалност, в настояще. 

    Един новогодишен пост на любимата ми Маги Джанаварова ме накара да се успокоя, че не само аз не обичам равносметки за миналото, а избирам поглед към бъдещето. Макар то да е инжектирано с нов, непознат за медицината боткос, красив, излъскан, за винаги с доживотна гаранция, дори когато сме способни на рекламация, но пак идеален. Искам да живея свободно, без да се страхувам от мислите си, от онзи строг съд в главата, който винаги издава присъда още преди двете страни да изложат тезите си. Този твърд страшен глас, който често ме затваря зад очила, маски, стени, пази ме от нараняване , от истинската природа, в която живеем днес, 2022 година. Живот опънат от естетика, красота, комплекси, лични филми, мечти с филтри. Или иначе казано огледала на себе си и животи, чиито истории не познаваме. Никой не иска да ни разкаже, защото те звучат в кратък непотвърден вариант идеални, а истината се крие зад поредната игла, поставена от някой, който просто го прави за да си купи чанта DIOR, а не защото иска да направи света по-красив. Така избрах моята лекарка, която ме убеди защо, а не че трябва. Така както се споделят чистите думички, с обяснение изпълнено от спокойствие и истина, скрита от ценоразпис. 

    Комплексите винаги в началото се отричат. Те или остават заключени в килера, който става стая, после апартамент, къща, палат, град, държава, свят… Или малко, по малко се преодоляват с крачки на смелост и желание да разберем себе си, докато този свят ни учи как да живеем. А природата, лишена от технологии най-просто ни учи, че да бъдеш себе си, първо решението се взема инстинктивно, то ни отвежда на правилното място и съдбата ще си върши работата, без значение какво казват гадателските карти. 

    Много пъти съм се питал какъв е смисъла от живота ни. Каква е крайната цел? На къде вървим. Често отговора е - съдба. За да напишем собствената си история трябва да сме част от пъзела, заедно да караме това колело, на което всички ние повъртим педалите или пък му помагаме да се върти… 

    Хубаво да е опознаваме, изживяваме и споделяме, защото всички сме заключени тук на земята и малко са онези, които могат да отлетят в космоса, а след това и те се връщат, а докато аз го наблюдавам чрез звездите няма да спирам да мечтая как да направя утре по-красиво, дори на този етап да включва ботокс. И не от комплекси, защото те бяха свързани с това да си го призная, останало е суета, която отдавна е в графата “вече не сме на 20”.