За Мария от Перник и Цветанов от задния ред

В разгара на 90-те се случиха много събития, които и до днес ми пазят влага, но една история се появи в съзнанието ми след поредица от интересни срещи подредили тези #Dуми4ки. 

Моя позната, работеше в магазин за козметика на главната в родното Севлиево. Тя се беше пръснала от щастие, че Софи Маринова е спряла в магазина и си е купила лак за коса. История, която разказваше на всеки, който я спираше, заприказваше или обслужваше. Тогава беше невероятно да видиш личност, която слушахме по битаците, виждаме на плакати, но никой не знаеше как точно изглежда и говори. Петърчо (първата обич на звездата) се беше постарал да разберат кой си търси “онова дето прави бретона да седи в кръг”(цитирам по спомен), както те самите бяха описали нужния продукт.

Завидях и аз на моята позната, че беше видяла известна личност преди мен. Тогава си поставих за цел или да ги познавам всички, или и аз да стана известен.

Към днешна дата осъзнавам, че от някаква гледна точка си постигнах мечта, но не я разбрах. Всъщност, признавам пред себе си, че повечето ми мечти нямат крайна цел - когато се сбъдне, какво следва? 

Идва ред да разкажа за Мария от Перник, история от 2022. Нито името, нито градът са истински, но и тя не беше истинска, поне като личност, но не и като визия. Благодарение на някой пластичен хирург момичето без нос отдавна приличаше на друг човек, различен от оригиналните снимки, които само някой стар албум пази като съкровище за “кошмарни моменти”. Смених името и града, за да не се припознае, макар че не знам колко девойки идват от някъде в Студентски град, плащат дали с погледи, плът или кеш на охраните да я забавляват вместо да следят за нередности в дискотеката, а тя прави каквото си реши. От това да ме щипе брутално, до това да нарушава личното пространство на певицата, с която решихме да погледнем на нощния живот без да сме част от него. Тя дойде, показа си бетонираното си променено лице, каза че е от времето на Жоро Илиев и реши да раздава справедливост. Замислих се върху живота й, но повече ме вълнуваше съдбата на нейната приятелка, която стоеше сама, депресирано на бара и се надяваше вероятно скоро да съмне и още една вечер да бъде отбелязана с тикче.

Правя лек преход, бързо превъртам няколко дни и минавам на онзи януарски понеделник. Готов да се прибирам със самолет от Турция. Насочвайки се към гейта виждам как един бивш министър яде настървено шоколадово кремче като малко дете. Остъргваше всяка частица от стъклената чаша (явно като мен притежава мания за чистота). Оказа се, че летяхме заедно. Много ВИП. Аз и “Цецо”. Всички го видяха, но едва ли отбелязаха, защото не отзад, а отпред беше “анимацията”. Един диалект се опита да се държи като капризна звезда, но така и си остана неизвестна. Тук не беше важно кой какъв локум ще яде или уиски ще консумира по време на краткия полет, важно беше още една подробност:  “маймуните с багажите си” бяха зад пердето, а тези пред нас трябваше да демонстрираме в каква класа пътуват. Да, той Цветанов тихо влезе и така излезе от самолета. В маркови дрехи, първа класа, така както подхожда на всеки успял човек, но колко бяха преуспелите между нормалните?

Все слушам колко е зле в България и как трябва да си остана в Америка. А тук е толкова интересно. Важни клечки пред мен, зад мен, около мен… Всички могат да си позволят да носят марки и да изразяват мнение за другите. Не е важна личната самооценка, защото тя не носи съдържание, съсредоточаваме се върху “на вуте да му е зле”, а после “защо за мен няма”.

Днес когато имам приятели сред известните, ценя и себе си, но не самовлюбено. Защото да обичаш себе си не е егоизъм, а на първо място уважение. Важно е да почитам личните си чувства без това да нарушава чуждите. Балансът в живота е целта, която няма да спра да гоня. Когато направя път на другия (онзи, който иска да ми отнеме предимството) не означава, че съм показал колко съм малък, а просто съм се лишил от едно напрежение, което създава само паника. Макар втори, дори трети на редицата на мен ми е спокойно, защото онзи дето иска да е някъде няма да стигне преди мен, само защото ме е избутал и кара скъп автомобил или се радва на неразбрана титла. Напротив аз направих път за да е спокойно около мен. Това се нарича да почиташ себе си. Или поне аз го разбирам по този начин. Така съм забелязал, че правят истински успелите, хората с титли, които имат тежест.

Споделените истории ми помагат да осъзнавам, че живея като всички останали. Че и аз имам права, но и задължения. Защото няма значение кой от къде е, какъв е, какво притежава или колко, всички сме хора и когато всеки познава себе си тогава животът ще бъде по-истински и смислен. И не е важно да давам съвети, важно е да прилагам наученото върху себе си, то ще бъде видяно от онзи, който може да се намира и без сигнални табели, написани от учители, които не познават уроците си.

И на финал - всеки може да е Мария, Софи, претенцията с диалект или Цветанов, но по-важно е не на кого приличаш, а какво виждам в теб! Поведение се копира, истински характер се изгражда от себеопознаване. 

А добрия готвач първо опитва преди да продава!