Два куфара надежда

Казват, че мечтите са безплатни, както и надеждата, но винаги накрая идва една сметка, която не някой друг, а самите ние трябва да платим, a уж беше безплатно. Често на бележката има повече от поръчаното, консумираното, намисленото… Спомням си, когато бях малък и тепърва заработвах първите си пари като сервитьор, старите в бранша винаги ми даваха лист с различен ценоразпис, който само ние знаехме и ползвахме. Необявената надценка винаги е била в менюто и днес дори не гледам какво има над цифрата изписана в дъното от дясно. Защото животът ми ме учи непрекъснато, че няма безплатно, но има необявено заплащане. Дали ще е на още една салата или поредната смела мечта…

От четири години живея с/в куфари. Тях сменям, малко и съдържанието подменям, но мисълта, че вече няма да разопаковам или опаковам не ме напуска. Душата ми отказва да приеме факта, че вместо всеки ден с кола, аз се возя на самолет няколко пъти в годината, само защото имам мечти и те понякога не се сбъдват или развиват по-бързо от плануваното…

Преди да започна подреждането на тези #Dуми4ки всичко имаше една идея, днес обаче е по-трудно да ги образувам в поредната лична изповед, защото само на няколко стотин километра, само от другия край на любимото ми черно море едни хора също са опаковали своите куфари на надеждата. Но не по техен избор, не с всичко, което искат и с билет към буквалното неизвестно. Дали някога ще имат старите си вещи, дали ще намерят хубаво ново бъдеще, дали ще оцелеят. В момент като този осъзнавам, че все още имам късмет да избирам на къде да понеса багажа си. На къде да тръгна.

В подобно състояние бях през 2020, по същото време на годината. Но тогава ковид ме накара да побързам с вземането на решение да продължа към неизвестното. В страна, която не бях избирал, а тя мен. Да изграждам неясни мечти, които вместо да ми дадат нов по-добър живот ми помогнаха да намеря себе си и да преборя комплексите си. Много пъти чувах, че Америка не е за мен, но никой не каза, което е правилно и по-добро. Защото е лесно да спънеш някой на пътя, но е трудно да му подадеш ръка. 

Прибрах се миналата година, с надеждата да си се прибера у дома. Да живея там където уж ми е мястото, но със същата тази надежда сега отново опаковам двата куфара, които ще ме поведат уж по вече познати пътища, но от сега съм наясно, че миналото не е бъдеще. Нищо не се повтаря или продължава. И преди да сложа поредната мечта в джоба по средата на багажа се замислям за онези хора в метростанцията, които нямат право на моя избор. Нямат моите човешки права на мечти и възможности, защото те не знаят кога, как и дали ще имат отново своето минало да ги води към утре. Уж всички сме равни, но цената, която плащаме е различна.

Замислям се, че аз отново трябва да оставя близките си, най-скъпото си, обичта. Онова, заради което си струва да се живее не мога да го опаковам, а да изоставя, защото няма как да остана и да се боря, когато борбата се решава от други. 

Все по-често се убеждавам, че ние не сме свободни хора. Първо ковид ни го показа, а сега и тази ужасяваща война, която скоро ние ще усетим във въздуха, без предупреждение дори. Само душите ни са свободни, само тях не могат да ни вземат. Само тях трудно могат да контролират. Физически отдавна друг властва над нас, а преди просто не го осъзнавахме.

Какво е демокрацията? Този въпрос се зададе на коледната ни трапеза и получи различни по разбиране отговори. Днес дори не искам да търся отговор на този въпрос, защото всеки опит на манипулация ме кара да не искам да се подчинявам на никакви правила, а аз толкова харесвам правилата.

Днес събирам бавно моите два куфара надежда, защото трябва да отлетя отново, към държава, която не ме желае, но повече боли да се чувстваш нежелан, там където уж ти е мястото. Не е същото, но не е и толкова различно от това, което народа на Украйна чувства в момента. Трябва да напуснат, ако имат възможност, а не искат, но се налага. И са събрали най-малките си мечти за да оцеляват на друго място, където всички се надяваме мащехата да е по-добра от представената в мечтите ни.

Ала живота никога не е бил песен. Дори за онези, които са отраснали с “музика” един ден им доскучава и лошото се ражда в душата им и решава да превземе друга. И така се завърта и не може да спре… 

А тя само любовта прави живота чист, равен и спокоен. А понеже по-трудно се дава, а обичта е споделяне, то е по-лесно да се мрази.

Аз си тръгвам с надеждата да пазя добротата, на която съм научил душата си и да я споделям, дори когато не е търсена. Надявам се, любовта, с която се разделям да изгради достатъчно кратък път и да ме последва там, където земята ме завърти и остави. Защото понякога забравяме , че всички сме на една планета, в една топка и никой не може да избяга от нея. От себе си, от егото си. Ала всички и се възхищаваме от високо, а унищожаваме, което сме на ниско.

Два куфара надежда има всеки един от нас. Въпрос на момент, съдба или събития кога ще бъдат опаковани и поемат по своя път. И дори когато това се случва заради чужд избор, надеждата си остава за по-хубави дни… 

А сметката - все ще намерим как да я платим.