Бетонът в сърцето

Колко често слушаме съветите, които получаваме от познати, близки, хора от работата? Колко често те ни оказват влияние върху решенията и защо вечно търсим решения от другите вместо да ги потърсим в нас, в сърцето си, които често знае повече от разума и избора да бъдеш друг, а не себе си. Видях този камък в това дърво. Известно е. Точно срещу знакова сграда в Бостън. Там някой по някаква причина е създал нещо, което обединява природата и човекът. Как ние хора се месим във всичко, което не е наша работа. Не искам сега да търся или обяснявам като някой всезнайко историята на това “творение”, защото Google функционира качествено. Замислям се върху факта, колко често ние правим нещо, което уж е за някого, а реално се измъкваме от отговорност. Като политиците, които ги е грижа за България, а всяка втора дума от устата им е негативна и насочена срещу някой друг, който също е България. Толкова по-лесно е да кажеш “аз направих”, “аз се боря”, но само като съвет е просто, като изпълнение се оказва много трудно. Опитвам се да боря себе си, своите навици, чувства. Да търся смисъл във всичко, което се случва в живота. Тази мисия понякога се оказва невъзможна, но не е безнадеждна. Не съм единственият, който се е питал защо живеем, какъв е смисъла, каква е целта? В миналото никой не е живял за наследството, а сега толкова хора чакат лесните пари, защото им е трудно да изберат пътя, по който да го постигнат. Отдавна осъзнах, че никой на никого не е длъжен, няма нужда да живеем за да направим живота на тези след нас по-лесен. Той никога няма да е. Книга на живота няма или поне не е достъпна за човеците. Аз наскоро намерих задоволителен и стабилен отговор на въпроса и да, смисъла на живота е да се споделя, да се търсят радостите в живота и любовта. Това са чувства, моменти и емоции, които не се купуват или изграждат материално. Те ни карат да летим, да падаме болезнено, да живеем със сълзи в очите, но да се чувстваме живи. Смисъла е да споделяме, да изграждаме отношения, да се развиваме като хора. Този свят не е създаден за самотници. Никой в природата не живее сам. Дори пчелите си имат дом. Щъркелите летят със седмици за да се съберат по двойки. Ние хората също трудно оцеляваме сами. Убедил съм се, че няма невъзможни неща, че в живота всичко трябва да се опита, но с мярка. Природата ни учи най-добре на това. Навиците са преходни (ние избираме да пропушим и личен е избора да спрем, но цигарата е повече навик към това как да избягаме от проблемите си, а не да се борим със себе си това как да направим сърцето си щастливо). Да следваш себе си, а не някой друг е най-правилното решение, което човек може да направи за себе си. Днес с този онлайн социален начин на живот избираме да подражаваме, да се вдъхновяваме, да се учим, често от неграмотни в живота. Как е възможно да избираме бетон пред дърво. Той е човешко дело, но не е жив, а дървото макар да умира, създава енергия, споделя, дарява, успокоява. Дори неговата сянка не се сравнява с нито един чадър създаден от човешка ръка. Всеки иска в парка и при първа възможност напуска дома си от бетон за да се слее с природата. Защо тогава я убиваме в желанието си да покажем колко сме свободни в действията си? Не е лесно човек да следва себе си. Да обича достатъчно себе си, да почита чувствата си, без това да се превръща в самовлюбено его. Често проектираме себе си върху другите, защото така по-лесно избягваме личното си огледало, което да ни напомня кои и какви сме. По тази причина създаваме “изкуство”, “история” или създаваме неща да напомнят. Но миналото е за вдъхновение, не за носталгия, сриване на бъдещите пътища или власт, която да не позволява новите избори пред нас. Много е трудно да се живее емоционално свободно в свят лишен от чисти емоции. Трудно е да се споделя с хората, защото те винаги говорят. Всеки от нас иска да пази личното си пространство, но всички създаваме информация в мрежата и оставяме някаква показна част от себе си. А истината е, че думичките няма да спрат, а да живееш открито боли, но не върви с емоционален това. Хората не биват да бъдат променяни. Това е личен избор. Когато липсва натиск, съвети и време за изпълнение, тогава човек прави стабилни стъпки напред. Няма значение колко големи или бързи са те. Никой не е треньор по лично развитие. Най-добрият майстор в тази дисциплина е сърцето. Само то може да ни покаже къде бъркаме и как да направим себе си по-добри хора. В очите на сърцето, а не на другите. Защото накрая цената се плаща с емоции и чувства, а те не се продават в нито един магазин по света.