Маса за един

Много често на хората им звучи романтично да бъдеш сам, да пътуваш сам, да се храниш сам, но винаги нещата, които на другите им изглеждат по-красиви и щастливи са такива реално. Ние имаме способността да идеализираме, завиждаме или просто за да имаме повече, а това ни кара да виждаме в другите, че те имат нещо, което ние нямаме, дори когато всичко около нас е повече от мечтаното. Познавам много самотници, които не признават пред себе си, че са такива, познавам такива, които съзнават избора си и това ги прави щастливи. Познавам и онзи тип хора, които избират партньор в живота им да бъде любов от не човешки вид или дете, което да направи живота им по-смислен от всяка връзка. Познавам и самотници, които живеят с някого, по-често избират компанията на трети хора за приказка, но не и да нарушат мълчанието у дома. 

Самотата е необяснимо понятие. Тя бива разбирана и приемаме различно от всички, защото по вид си приличаме, но реално нямаме нищо общо. Дори когато сме семейство с една кръв, дом много общи черти, ние  сме по-различни и от тези, които са непознати.

Преди изпитвах страх да бъда сам в заведение или на публично място. Да седна в лоби на хотел да чакам закъсняваща любима звезда или пък на посрещна навън, а не в ресторанта хората за обяд. Беше немислимо за мен да седна на бар и да си поръчам напитка, защото повече щях да чувам мислите си, които според мен отразяваха хорските думи, от колкото да се насладя на момента, че съм достатъчно свободен да правя това, което искам и ме кара да се чувствам комфортно. Днес, когато тези страхове са спомени се питам дали всъщност съм искал да бъда в тези изчакващи ситуации? Да чакам сам или да не бъда там е бил истинският ми проблем. Отговор няма да намеря никога, защото миналото се анализира на пръв поглед. В дълбочина няма как да открия отговорите. Всеки ден променям нещо в себе си, в живота си и ми е трудно да разбера как бих реагирал тогава. Избирал съм да живея днес според моите разбирания за самота, общуване и избори, които се променят.

Преди време се научих, че когато мислите са повече от думичките е по-добре да не казвам нищо. В такива ситуации трудно подреждам изреченията си и осъзнах, че точно такива моменти ме учат да замълча и да продължа напред. Направя ли го, дълго ме преследва мисълта за последствията и какво другите казват за мен, но аз мога да бъда господар само на своите избори и емоции. Хората не мога да ги променя, ако те не искат. Това научих пред последните години. Аз няма как да се откажа от сладкото, ако не го искам и след като не мога да го направя на сила как да очаквам другите да го сторят. Всичко е въпрос на избор, който всеки от нас прави. 

Вече не търся маса за един. Отдавна се научих, че за тази цел са измислени баровете в ресторантите. Там срещаш себеподобни, винаги може да получиш още една безплатна напитка да облекчи самотата. Винаги може да получиш отношение, защото седнал на масата винаги чакаш три пъти повече.

Няма да се откажа да търся щастието в самотата, дори когато споделям живота си. Има една приказка, че се раждаме и умираме сами, но животът е за споделяне. Това е смисъла. Да се раздаваш, да се учиш и разказваш. Да се усмихваш на някого и да изпитваш красиви емоции. Дори онези, които ни разплакват, свалят на земята, държат ни на дъното, дълго и болезнено, ни учат да продължим напред и да откриваме непознати емоции и моменти. 

Животът е пътуване. 

Ето и пчелите по цял ден работят, но накрая и те си имат дом, семейство, споделят живота. Това е смисъла да се борим и оцеляваме, когато споделяме. Когато имаме възможност да слушаме и разбираме, докато другите говорят, но да не мълчим, когато те имат нужда да знаят. Да не моделираме останалите, ако не го правим добре със себе си. Да избираме хармонията пред това да се крием зад проблемите си. 

Масата никога не е за един. Дори гроба се споделя. 

Сърцето не се вълнува само от красив залез. Само друго сърце може да роди онези невиждани пеперуди в стомаха. Само друго сърце може и да ги приспи. Затова живота се споделя в тишината на самотата. Не е важно как аз или ти живеем днес, ако не избираме пътя си, а стоим в онази малка тъмна стая, напълнена с много ненужни вещи, които служат за да показват какво има, докато зад тях се крие душата за да не покаже какво няма. 

Спомни си кога за последно изпитва хубави емоции и открий как го постигна. Така ще се научиш да виждаш светлината, която тя липсва. Дори да си на опашката за бара. Защото и там има трафик. 

Самотата не е диагноза, тя е избор, който само сърцето контролира.

Самотен, но осъзнат, че в живота има любов, приятелство и истински чувства. Те са за споделяне по време на буря, споделят се и на плажа под слънчевите лъчи, които изгарят кожата, защото сърцето се изпепелява само от друго такова. Разстоянието няма значение, когато душата избира. Самотата не е дори физическо състояние. Тя е онова, което ни напомня, че не бива да живеем в мислите си, а да споделяме празните минути.