1% внимание

Това с болката никога няма да намери обяснение в главата ми. И вече не се фокусирам върху емоционалната, защото през последните пет години отделих много време за да работя върху себе си, раните, стари и нови, но и върху това как да стана по-силен и докато работи за мен да не пречи на тези около мен. Последно време физическата болка е онази, с която не мога да се справя. Тъкмо изчезне една и се появява друга. Къде инцидент, къде от ЕГН, но си е факт. И струва много… Време, пари, емоции. Да загубиш съня си за почти две седмици и с неясно бъдеще за ситуацията си е цена, която няма как да бъде изчислена на банкомат.Търпиш, търсиш решение, плащаш с кредитната карта и продължаваш напред. 

Преди много обичах да търся хорското самосъжаление. Не съм го осъзнавал, но го правех, до онзи януарски ден през 2014, когато трябваше да се справям сам. Осъзнах в онази “интензивна” стая, колко съм сам. Не за ден или два, за седмици, докато не се върнах на крака. Осъзнах, че хората, с които работя наистина са моето семейство, защото ние прекарваме повече време заедно от колкото с така определените от масата и днк-то - близки. Тогава, след дълъг, но смислен период, се научих да не се сърдя, да не осъждам, да не търся съчувствие. Научих се, че ще боли тепърва, но ще се справям, защото в живота сме сами, дори, когато видимо не сме. И днес, 9 години по-късно не се чувствам по-различно, освен малко пораснал и осъзнал, че не бива да виждам живота само през моите очила. Да, трябва да се съсредоточа върху пътя и дупките по него, но докато шофирам е хубаво да помня, че останалите участници в движението също имат емоции, реакции и са хора. И понякога определени поведения имат различно от моето обяснение. Тази седмица си направих проучване. Пуснах си снимка от болницата за да видя реакции. (Всичко беше истинско!) Много малко хора бяха в течение с реалната ситуация, защото животът е достатъчно динамичен за всички и е излишно да занимавам с подробности останалите с моите проблеми. Спестих ги тези думички, защото има достатъчно около нас, няма нужда от повече. Исках да видя реакцията на хората, които по някаква причина ме следват в инстаграм. Единствената социална комерсиална мрежа, в която имам действащ акаунт. Точно 1% от погледнали снимката реагираха на това стори. От този един процент около една четвърт попитаха “как да помогнем”. И тук искам да уточня - аз не търся помощ. Ако имам нужда от такава я искам, но не я очаквам. Просто исках да видя човешките емоции до къде са се развили. Да си обясня, защото снимката от Доминикана получи десетки коментари от сорта “заслужаваш го”, “наслаждавай се”, а на снимка от болница - нищо. 

Кое ни прави човеци - това, което другите имат, а ние нямаме и уж се радваме за тях… или онова, което ни прави истински слаби, като здравето? Когато си подаваме ръка? Какви са истинските ни чувства? 

По-голямата част от този един процент просто искаха да знаят какво ми е, затова и попитаха. Половината от този един процент живеят на същия остров, където съм и аз. Всички до един знаят, че съм избрал самотата и в живота ми тук, в Америка няма никой. За втори път най-големият ми кошмар се сбъдна - сам с невъзможност да отида до никъде. 

 Обръщам толкова много внимание на тази ситуация за да ми напомня след време, че съм човек и първо трябва да се замислям преди да осъждам. Преди да се чудя защо телефонът ми мълчи да се запитам - защо аз да не се обадя. Преди да издам присъда, че някой е краен в емоциите си и да му дам съвет как да се промени, да се опитам първо аз да приложа съвета върху себе си и да се опитам да нося и друг чифт емоционални обувки. Тя майката не дава горещо мляко на бебето, защото го обича безрезервно. По тази причина първо проверява температурата. 

Защо в живота хората първо казват какво другите трябва да правят, чувстват, променят, а никога преди това не пробват как това ще работи за тях? Крием ли се зад едно “приятелство”, което има за цел да скрие нашата същност? Живеем ли показвайки друго лице за да има всичко смисъл?  

Последните пет години не спирам да намирам отговори и да предизвиквам себе си. Не се отказвам от моята си първичност, чувствителност, но се научих да не изпълнявам непременно чуждите съвети. Научих се да не слушам онези, които искат да ме променят, защото било за мое добро. Избрах тишината. Научих се да слушам онези, които просто споделят, без да задължават. Разбрах, че да приемаш не означава да се съгласяваш. Научих се да слушам повече преди да говоря. Дори да знам какво ще чуя да оставя думичките да се излеят, защото с тях и емоциите се отпускат. 

Но се научих и да не се самонаранявам емоционално. Или ако това се случи да се лекувам бързо...

Да не приемам винаги отношението лично, въпреки че то е лично. Всички сме себе си, дори когато се крием зад маски това пак е част от нашата същност. И сме себе си и е лично поведението. Но както е лично, така ние избираме как ще го разберем, приемем, отхвърлим. 

Обичам онези приятелства, с които времето ме разделя без причина, телефоните ни мълчат, но срещите винаги са изпълнени с енергия, обич и емоции. От всички заряди, но истински. 

Днес телефоните много задължават. Очакваш обаждане или текст. Така трябва - казват. Не, така искат от нас, а ние избираме кога и как. И пак, всичко е въпрос на гледна точка и ситуация. Онова, което работи за мен, не е нужно да работи за теб, но споделен опит винаги е надграждане. То е като рецептата за някакво ястие. То никога няма същия вкус, дори съставките да са пропорционално еднакви. И храната има своя характер, а този който я приготвя винаги дава от себе си и това прави всичко различно. 

Бъди себе си, но се променяй. Така както се харесваш. Винаги. Защото съдбата е кръст и всеки от нас си го носи. Грешките остават в историята, но уроците са лични. Изборите също. 

Съвети лесно даваме, но само душата знае истината на думите. 

И когато телефонът мълчи, звънни ти, защото имаш нужда от разговор, а другата страна просто ще отговори. И истината ще бъде разказана и тогава гледната точка търпи промяна. 

Обувките са повече от един чифт. Струва си понякога да пробваме чуждите…