Една паричка

Днес отношенията минават през Интернет. Всичко се анализира, разбира, осъжда и приема от статуси, снимки, онлайн поведение. Социалните мрежи са онова, което определя истинските ни чувства или тези, които искаме да сме - пред хората. 

 Не е хубаво това, но е не бива да се отрича. 

 Приемането, не означава съгласие, а акт на адаптиране към динамично променящият се свят, в който за да оцелеят истинските чувства първо трябва да се нагласим към околната среда, за да не я обвиняваме в чувството на неудобство. 

Мъчно ми е, че истинските отношения минават само през призмата на личната гледна точка, но ние като част от природата сме родени егоисти. И колкото да ни се иска на някого да му пука за нас, реалността се разминава с надеждата. Или поне от наша гледна точка. Разбира се както във всяко правило си има изключение, така и в тази тема, но аз искам да се фокусирам върху онази част от живота, която ми тежи и се уча да я приема, но знам, че този клас, на училището по балансиран начин на живот, не е завършил още. Предстоят много изпити, но един от тях преминах. Все още не знам оценката, но определено в мен живее е онова, чувство, че си научих урока. 

 Има много видове приятелство. Най-често срещаното е онова, което изглежда много истинско, но то “живее” само на повърхността на отношенията. То е най-безопасното. Не изкисва оправдания, разбиране, лично отношения. Базира се на симпатия и лични интереси, които съвпадат по много показатели. Такива имам достатъчно, но те никога не са до мен, когато имам нужда от гръб или просто от една подадена ръка. 

Пиша за онези отношения, които изграждат доверие, което се руши за секунди заради осъзната или неприета истина. И за да не осъждам никого ще го направя със себе си, защото е безопасно, имам страхотен опит в това и почти съм открил лекарство за точно тази болка в чувствата. 

Отношенията, които се крепят на лично его и винаги на крайни решения основани не на обективно, а на егоистично анализиране на ситуацията, често се наричат приятелски, но аз по друг начин разбирам приятелството. То винаги сблъсква два различни характера, но когато те се подкрепят в добро и лошо, то тогава егото се скрило дълбоко под земята. 

 Често… Точно когато си мислим, че сме намерили някого, той ни казва някаква истина, от която боли, но понеже не искаме тази болка изваждаме защитната рамка, която замаскирва ситуацията и прехвърляме силата на болката към този, който е я генерирал. Да, ако ме засегнеш с истинско мнение вероятността да се защитя е 99% и да те накарам да чувстваш вина е част от защитата на чувствата ми. И ти ли го правиш? Честно? 

Отдавна работя върху тази част от характера си и избирам опцията да се замисля преди да отхвърля, защото предпочитам да съм наясно, преди да вземам каквито и да е било решения. Тогава отношението е чисто, поддържа доверието стабилно дори с бурята, която се опитва да го разклати. Но ако допусна дори за секунда тази малка ситуация да ме накара да се затворя в кутийка и да чакам някой да ме извади, защото сам се напъхах в нея - тогава ще си остана на тъмно и студено. Дълго.

Понякога истината боли, не, глупости, винаги боли, затова е истина, но ако тя е казана с чисто сърце, тя няма нужда от защитна реакция. 

А от минута мълчание и дълбоко вдишване и издишване ситуацията придобива друго значение… 

Ако този, които се осмелява да каже истината остане на крака и продължи комуникацията в искрената част на баланса, а не просто хвърли думи в пространството и избяга, това не е присъда от емоционален съдия, а доверие и приятелство, което си струва да се поддържа. Но когато човек се крие зад очакване то тогава си е просто его, което не се крепи на никакви истински лични отношения. 

Егото стреля, без да се оглежда. То търси мекото, а не равното. То не се съобразява с никакви баланси. 

Да, няма да крия, че тези думички са вдъхновени от реална ситуация. Не е една, много са, но както винаги, аз подреждам тези мисли за да ми напомнят, че всички решения си имат цена, която винаги е платена, защото за да се подредят тези редове има някаква изяснена черта от характера и баланс в емоциите ми. 

Уморен съм да се боря за отношения, които сами се отказват от мен от себе си… От бора. Животът за съжаление не е мир, а всекидневна борба за утре. Уморен съм да обяснявам себе си, че просто винаги казвам истината, дори да е свързана с емоционалното си състояние, имам мнение и не следвам чужди характери за да покажа лично отношение. 

Хората се събираме по интереси и разделяме по същата причина. Ако приемането не е част от целия процес, тогава не става дума са истинско, а имитация на чувства. А ние хората сме способни на това, защото самотата ни кара да правим неща, които дори не подозираме че извършваме. 

Преди време се замислих, че винаги зад една истината в главата ми се крие друга в реалния живот. Технологиите са ни направили зависими и нетърпеливи, но често зад едно мълчание може да се крие нещо, което може нас да ни накара да замълчим. Още помня онази ситуация, в която близка моя ми беше сърдита докато не разбра, защото не се появих въпросната петък вечер на вечеря. Беше ми бясна, имах десетки сърдити съобщения, а аз през това време бях в интензивно отделение. За пет дни. Без телефон и извън в състояние да комуникирам дори с лекари. Период, в който никой не беше дошъл в болницата за да попита за мен. И след това… Аз не се обидих на никого, за нищо. Имаше обидени на мен, защо не бях отговорил на повикванията. Имаше достатъчно наранени от изчезването ми и случката ме научи да не връщам топката, а да я търкулна. Някой ще я намери и ще се се заиграе с нея, без да си дава сметка от къде идва, и защото тя се е търкаляла самотна на пътя. 

Не е нужно да живеем за другите и да влизаме непрекъснато в техните обувки. Но си струва понякога да се замислим над казани думи, дали зад тях не се крие любов, макар да звучат като омраза. Да не се защитаваме и оправдаваме, да приемем, без да се съгласяваме (ако искаме) и почустваме преди да проговорим. Понякога истината е като монетката - две истории, една паричка. Но е истинска, тежка, ценна или напълно безценна… Зависи от нейната стойност, която само ти определяш, а не някой друг! И понякога си спомни какво другият ти дава като емоция, после вади листчето и изброявай действията и елиминирай! 

 Сърцето знае истината, а не разумът.