Отпечатъци

Да, не крия, че прекарвам известно време пред огледалото. За човек от видимо мъжки пол, днес това е повече от нормално, но в миналото беше друго. Макар че, ако не си с перфектно тяло и скъпи (оригинални или не) дрехи това все още изглежда много странно в очите на много хора, когато споделяш повече компанията на огледалото. Онова, което променя мислене, настроение, самочувствие. За добро или лошо, прави го и е добро в илюзиите и истините… Но те погледите винаги съдят, без значение от действията. Ако се опитаме да не слушаме излишна информация, тогава действията стават по-смислени. 

 В миналото имах една дълга и болезнена връзка. Известна сред приятелите ми, някои от които все още имат надежда, че след 13 години раздяла нещо все пак е останало между нас, освен спомени по някакви моменти. През повечето време, когато се определяхме като двойка аз често чувах, че не съм хубав. Думичките относно това как изглеждам винаги бяха подплатени с някакви “доказателства” и така с времето моето самочувствие изчезна и до днес няма и следа от него. Да, наясно съм че има някаква доза симпатичност в мен, която аз намирам повече в характера си от колкото визуално, затова залагам на цветовете в дрехите и силата на думичките… 

 И колкото и след това някой да ми казва, че съм pretty or handsome аз знам истината и няма проблем да приемам комплименти, които не съвпадат с фактите. 

 Грозен съм си със симпатични черти в характера. 

 Затова компенсирам с повече време пред огледалото за да успея да преместя фокуса от големия ми нос към добра комбинация от дрехи и обувки и да прикрия не мускулестото си тяло с удобни, но пък прилични средно скъпи дрехи. 

 Започнах тези редове, защото благодарение на социалните мрежи днес хората избират да прекарват повече време върху визуалното, а не емоционалното. Малцина искаме да се развиваме духовно, защото то няма его, а храна за егото се раздава на всеки ъгъл. Безплатно. 

 Познавам много хора, които имитират духовно развитие докато не стане дума за его и това какво оставяме след себе си. Забелязват ли се стъпките ни? Пример ли сме за някого? И уж духовни, пък все е важно материалното… 

 Избрах да съм пример на мен самия. Да се уча от грешките и да развивам себе си, характера си, защото освен грозен съм и труден. Макар да ме намират понякога за забавен и приятен, аз не съм от лесните, защото рядко искам да се вписвам в групата, не обичам да приемам чужди правила, не обичам да следвам чуждо его, чувството ми за справедливост е много силно, балансът и емоционалното натоварване съм си ги направил най-добри приятели. 

Този ретрограден Меркурий беше подвластен на отношенията. За моя изненада през този месец много от контактите в живота ми се наместиха на правилните си места. Без много усилия. Приятелства, в които вярвах и вложих много сами се отдалечиха от мен, заради его и желание някой да се бори за тях. Измествайки фокусът на истината и съсредоточавайки се към гладното за милост его. А аз се боря само, когато има нас, а не ти и аз. Да, знам, това е въпрос на гледна точка, но в нас - няма Аз. 

 За моя голяма изненада едно (май бройката не е точна, но това е е толкова важно) приятелство утихна само. И егото на нито една от страните няма да позволи то да има отново онзи сплотяващ пламък, защото той беше потушен от някакъв пожарогасител, който винаги се е крил там някъде. Аз от години нямам доверие новите хора в живота ми. По тази причина подлагам всеки ново навлязъл на един малък забавен тест. Такъв дискретен, който да ми покаже какъв човек е до мен. Винаги започвам с едно и също - споделям някаква тайна, която обаче е доста украсена, пикантна и почти никога не се доближава до истината. Искам да видя, тази история ще се разходили из хората. После, когато разкрия истината реакцията на човека също е важна част от теста. Няма да крия, че този тест често завършва по неприятен начин, защото или тайната е станала обществена или някой е сърдит, защото съм споделил неистинска история и съм подвел споделяйки лъжи, разбирайте “някой разпространява неистини, но е обиден, че не му е казана истината”. Но как иначе да имам доверие, когато няма тест, не става просто с опит / грешка. Той животът си е изпит сам по себе си. Всеки ден съдбата ни подлага на изпитания да видим колко може да издържим. Споделям това, защото резултатът е причината да НЕ искам да се боря за онова другаруване, в което вложих много обич, но само след като споделих как се чувствам наистина получих само един sms/обяснение вид самоизвинение за успокоение, който аз отбелязах със сърце и от тогава мълчание от двете страни. Да бъда себе си, разбирай ме - честен доведе до ситуация, в която заради откровеност трябва да се превърна в жертва… 

 Да, така е, трябваше да кажа нещо, но когато се нуждая от спешна помощ и се налага да прекарам повече часове в болнична стая, аз исках не мисля за това, че трябва да напиша/отговоря на нещо, което няма смисъл, понеже да бъдеш себе си не бива да води до извинение, дори някой да го изисква. Такова се дължи, когато се кажат обидни думи или както на английски се казва overreacting. На съобщението не отговорих, защото бях в спешното, но реагирах позитивно. Но защо последва мълчание… 

 Не веднъж ми се налага да съм в ситуация, в която трябва да се боря и го правя сам, Научих се, че в такива моменти не искам да търся помощ, защото винаги идва онзи ден, в който някой напомня какво е направил за теб и го припомня с лихвите. Искам да избягвам излишната драма в живота. Затова не върнах на онова текстово обяснение. И така всичко си остана мълчаливо вече месец и нещо. И така ще си остане, защото историите на тази ситуация са две. Няма как да извинявам, която не съм обидил и реално нужда от извинение, но другата страна търси такова, може би за да се почувства по-добре, а не защото е нужно такова. 

 Стоя и си мисля - скарахме ли се, егото ли победи, имахме ли наистина приятелство или като онова гадже - винаги имаше само една гледна точка. 

 Защо ми казваше, че като ти е тъжно не обичаш да слушаш мотивиращи изказвания, а ти правиш това с останалите. За себе си искаш едно поведение , а на хората предлагаш обратното. Аз обичам стимулиращи думички, но понякога имам нужда да си остана с болката за да я излекувам. Когато болежката се игнорира и замаскира с грим , тя просто остава зад маска. Но не е излекувана. На всяка рана и е нужно време за да заздравее, не става само с лепенка. А раната ми за това как изглеждам? Защото думите са силни, оставят следи, които понякога не се изтриват. Отпечатъците носят със себе си последствия, чиято цена ние плащаме. По тази причина аз реших да не отговоря, защото няма какво да кажа. Имахме много хубави мигове заедно, сигурно ще имаме още, но знам, че моята тайна е споделена и отдавна не е тайна, без да знаеше дори, че това е лъжа, а не тайна, а подадената ръка е видима за хората, но невидима за очите. Аз съм от онзи тип хора, които не питат “как си”, а “от какво имаш нужда”. Защото внимание и съдействие са акт на поведение, а не предложение. И докато искаше някаква прошка, без причина, не се замисли дали реално зад мълчанието ми не се крие друго, като здравословна безпомощност? 

 Защо другите имат право да са себе си, а аз нямам тази привилегия. Защо като показвам характер винаги има кой да ме поправи, но аз трябва да приемам другите такива каквито са, без да изразявам мнение. Уморен съм. Уморен да не мога да споделям мнение, защото винаги има несъгласни, но любопитни. Да, научих се да приемам, без да се съгласявам, но когато съм неразбран - не искам да се изяснявам. Хора сме, дори животните от първи път разбират. Няма как да приемам другите с недостатъците, а те винаги да изтъкват моите в знак на защита преди нападение, което те не знаят че няма да се случи. Защото мълчанието от другата страна често означава - аз съм силната страна на ситуацията и ти ще ме потърсиш. Но аз избирам мълчанието, защото тишината е добър съветник, лечител, хранител на добро. 

 Думичките могат да унищожат приятелство, връзка, кариера, живот. Те създават и събарят. “Извинявай” понякога няма никакъв смисъл, защото сърцето не го усеща. ОЧИТЕ НЕ ГО ВИЖДАТ, а ушите чуват само онзи шум, който се опитва да завладее емоциите. 

 Хубаво е да подбираме какво и как казваме. Но ако идва от сърцето, без значение от последствията, тогава не бива да замлъкваме. Да бъдеш себе си си има цена, но пък те прави истинска, реална личност, която може да се доближава до профила ти в социалната мрежа, но те прави реалност в живота.