Душа

 Спомням си… 

 Малко след като започнах живота си в София, сам, изгубен, без пари и никаква подкрепа, намерих хора в живота си за да се изгубя повече от преди. Тогава си мислех че всъщност намирам кой съм аз изживявайки страхове, мечти, щуротии. Днес 23 години по-късно осъзнавам, че съм се лутал в мрачни, улички търсейки сигурност, обич и опознавайки живота от трудната страна на истината. 

 Днес си забравих очилата у дома. Виждам всичко, но без фокус. Картинката е размазана и нещо неясна. Като миналото ми. Затова реших да подредя тези думички, защото когато го правя се чувствам по-свободен и по-лек от вчера. Разбира се, тази свобода понякога ми носи тревожност и мрачни мисли, защото разказвам за живота си, но какъв е смисъла да го живея, ако поне аз не го прочета. Да погледна черните букви събрали много емоции и появили се на екрана. Те, думичките единствено ми напомнят, че не е грешно да си себе си, грешно е да не го отричаш.  Кога сме наистина себе си и какво е правилно и грешно?

 Връщам се в миналото където всички болки днес излизат на свобода. Като посадени семена в бавноразвиваща се почва и изведнъж плодовете в градината се появяват, но изгнили те висят на клона. Не падат за да се слеят със земята. Там стоят уж като свежи, но дори визуално те са стари. Не крият нищо зад лъскава обвивка. Изгнили. Вярвам че ще паднат, когато сърдечната чакра спре да функционира и тогава всичко ще заспи, а пъзелът ще се подреди… 

 Завършил съм режисура. Дипломната ми работа беше лична история разказана през очите на малко дете, които не разбира действията си, но малки и големи си приличат по едно - имаме желания, мечти и надежди и сме готови да постигнем целта си, без значение какви ще са последствията. Плакатът на този филм е един пъзел. Измисли го колежка/дизайнерка от списание Блясък, на която съм благодарен до днес, защото този пъзел се подрежда, но ще бъде завършен със смъртта ми. Тя първа ми показа, че всичко е част от една голяма картинка, която се подрежда. Но завършването на този пъзел няма да приключи преди да спра да дишам. Не виждам друг вариант. Ако се случи преди това за какво ми остава да живея? 

 Вчера гледах един документален филм “I shot my parents”. Младо момче се събужда през нощта и стреля по спящите си родители. Никой не умира, но логично обяснение защо изпразва пълнителя - няма. Видях всички гледни точки, дори на баба и дядо. И макар събитието да е ужасно, малолетното момчето е осъдено като възрастен, а неговите простреляни родите все още го посещават и чакат той да излезе на свобода след като плати за стореното. И го обичат, и подкрепят. Не го оправдават, но прощават. На финалните сцени не успях да сдържа сълзите си, защото през всичките 60 минути не чух злобно осъждане от неговото семейство. Много въпроси, много болка - да, но дори такова ужасно деяние от “звездата в училище” не убива обичта.  

 Точно такава любов винаги съм търсел. Вярвах тя беше скрита в онези тъмни софийски улички, където преживях толкова много, че сам не успявам да си простя. Най-уютно винаги се чувствах, когато се събирахме на парти в дома на някоя проститутка. Тези хора са много чисти, забавни, истински и пълни с емоции. Не, те не са ледени или кухи хора, просто живеят този живот, защото искат (поне тези, които аз познавах). Имаше едно лице. Един ден то спря обявите и клиентите, опита да има нормална работа, нормален живот. Докато не беше ограбено, във всеки смисъл. Отказа се от всичко и се върна към секс за пари. Там беше себе си. В дома на това лице винаги имаше топла храна и водка за утеха. Много сълзи съм оставил там от желанието просто да бъда обичан, защото обичам или поне да бъда подкрепян. 

 Работя върху първата самостоятелна изява като story teller. Събирам и обмислям историите. Ще се случи тази година, на английски и ще изплача много сълзи, защото болката идва от душата. А тя болката е една за всички. Макар причините за нея да са различни, тя не ни събира по еднакъв начин. Колкото повече работя по темата толкова повече разбирам, че в живота по-често съм бил осъждан от колкото подкрепян. Постоянно следвам очакванията на хората, как да постъпя, какво да направя и реша, а само когато го правя от сърцето си, чувствам че е правилно, дори после да съжалявам. Хорското мнение се е нагнездило добре в съзнанието ми и си позволява да управлява без да спазва никакви закони на равновесие, баланс, обич.  

 Днес работя като counselor с хора преживяли домашно и сексуално насилие. Предоставям подкрепа, защото в живота хората изпълняващи роля на съдия са повече от колкото ние имаме нужда. Понякога просто трябва да прегърнем, не защото няма кой нас, а защото струва нищо да подкрепиш. Никой не е сам, и във всяка ситуация има решение, преди обвинение, но за да се стигне до там, първо ние зависимите трябва да се освободим от страховете си. 

 Отказах се да търся хората. Комуникацията се случва двустранно и в нея няма “обади се”. Всички изпитваме желание да сме важни за някого и да бъдем потърсени, но истината се крие във фактите. Не е нужно да представяме внимание, когато то просто бива излято като мръсна вода в канала. Не е грозно или невъзпитано да избираш как да живееш живота си, дори когато бъркаш. Защото в истинските моменти самотата е единствения другар на много от нас. 

 Макар да съм чувал забавни истории, че предоставям платени сексуални услуги (преди години), животът на проститутките винаги ми е бил интересен, за наблюдение и анализа, но така и не ми е стискало да го направя, да опитам какво е. Събирах впечатления и се радвах на весели събирания с забавни истории. 

 Аз обаче мисля че съм емоционална проститутка. Предоставям емоциите си на хора, които просто ги използват и продължават, без да се интересуват от мен. Винаги е било безплатно, което обезсмисля теорията ми и направо бих казал, че съм “ку*ва”. Но пък аз нищо не вземам в замяната и нямам крайна мръсна цел в споделянето. Значи и не съм това. Май съм си обикновен боклук. Не, не бях такъв, но преди. Днес се обичам и мисля за душата си повече от преди. Не достатъчно, но се опитвам и уча лекциите на съдбата. И това не е егоизъм, а просто приемам живота така както го разбирам, а не както другите казват. Да споделям, ако мога, а не защото трябва. Да прощавам, без да приемам. 

 Понякога животът губи смисъл. За мен през повечето време не е имал такъв. Аз мислех че съм щастлив, хората смятаха че съм нещастен. Започнах да ги слушам и повтарям техните думи. Те после решиха да ми казват как да се държа и какво да правя. А когато не се съгласявах чувах обвинения. Истината е, че за да си себе си са нужни топки. Това е смисъл на съществуването. Да следваш себе си, да се учиш от грешките си и да продължаваш напред. Понякога целта не се достига и сигурно никога няма да намеря тази обич и подкрепа, но това не означава, че трябва да спра да генерирам енергия, която просто наричаме “спокойствие”. 

 От години работя върху себе си намирането на това, кой съм аз. Вчера се замислих, че колкото повече виждам тъжната си самотна използвана душа, толкова повече харесвам изгубеното си аз, лутащо се в илюзии и страхове. Но минисериалът SuperSex посветен на италиански порно актьор ми показа, че свободата на духа не винаги носи щастие, но със сигурност допринася за мир в душата. Въпреки непрекъснатите осъждания и високата цена, той не изневери на сексуалната си душа и последва себе си. До край! И аз искам да вървя спокойно по шумните улици и да не се страхувам, да преминавам през себе си, без да се оглеждам на страни и да чувам думите че няма кой да ми направи снимка, която нямам значение кой ще лайкне, след като накрая телефонът си мълчи. 

 Обещах си, че вече ще комуникарам балансирано. Не е нужно да бъда търсен за да търся. Химията на комуникация се случва естествено и за нея съдебна зала няма. Не е нужно да имаш среда от хора за да си себе си. Понякога природата е най-добрата компания. Все пак всички диви животни могат и самостоятелно да съществуват. Има прайдове и двойки, но в крайна сметка сами идваме и си отиваме. А до тогава е хубаво да се споделя времето смислено, а не напразно. 

 Реализирана или не, проституката е живо същество, с емоции и душа, която днес виждаме с много грим от екрана и хиляди последователи в мрежите, но както има скъпа, така има и евтина на ъгъла в тъмния квартал. В живота има баланс и колкото да бягаме от него, той е по-силен. Сигурно някога съм сбъркал толкова много, че да не се намери прошка в този живот, но това момче, стреляло по родители си, все още получава обичта им, защото не обществото, а сърцата им решават кои искат да бъдат! А душата, тя ни обединява и разделя във всеки дъх на живота.