Солената захар

Колко често ти се е случвало някой да завърши разговор или среща с думичките “обаждай се”. И без да се осъзнаваш ти си онзи, който винаги търси или инициира срещите. Спомням си онзи есенен ден, шофирах в центъра на София, приключих един телефонен разговор с човек от ежедневието, който завърши точно по-този начин. И тогава се запитах: “какво ще се случи, ако прекъсна този процес на търсене”. Направих го и в продължение на три години телефонът ми все по-рядко звънеше. Батерията му издържаше два път повече. Вече не се налагаше да чистя апартамента си по няколко пъти в седмицата. Никой не идваше. Да кажа, че е бил лесен този процес, няма да е истина. В началото беше, после се появи онази болка, която още лекувам, макар “вирусът” да е мутирал, но е все още жив в душата. 

От това решение изминаха малко повече от 10 години и все още продължавам да правя грешки и да припомням на себе си, че не бива никога да съм от търсещите, от иницииращите, защото комуникацията е балансиран процес. В него няма доминираща страна. Понякога има такава, но тогава не е комуникация, а ще го определя като его и комплекси, които се забавляват за чужда сметка, на търсещия. Истинската, смислена, емоционална и чиста комуникация е балансирана. В нея има прегръдка, а не заръка какво да се случи в бъдеще. 

 Научих се, че ако съм търсещите никога няма да намеря. В живота не се търси, а се постига. Пари на земята не се намират всеки ден, а да ги търсиш означава, че се си отказал от всички други радости на живота. Случайното намиране на нещо изгубено не е късмет, а просто кръговрат. Късмет е тогава, когато следваш себе си и се чувстваш комфортно в среди, където не се налага да обясняваш, защото си се променил, а как си го постигнал. Комуникацията е като огън, който се разпалва и гори за да радва хората около него, а онзи умишленият палеж е като “обади ми се”. Пали се от някого и се изоставя за да унищожи. 

 Дълго време мислех, че приятелството се изгражда с години и много ситуации. Но днес вярвам, че това важи за доверието. Приятелството е позитивен комуникационен, балансиран процес, който събира по някаква причина. И разбира се както един цвят има много нюанси, и нито една вълна не прилича на друга в морето, така и с приятелството. Различно е. То може да трае една вечер и чак след 20 години да се повтори или пък никога. Но е било истинско, нещо, което липсва в он лайн комуникацията. Там бързо се осъжда, решава, блокира. Още преди да се усети енергията на думата. Същото бих каза и аз виртуалното харесване (свалка). Влюбваме се от думи, от мечти, които не съвпадат с реалност. 

Няма да забравя един магнетичен флирт. Започнал с sms и приключил с безсмисленa среща. Всичко беше идеално по време на реалната среща, с изключение на факта, че страстта от чата липсваше в очите. И макар да се познавахме от преди, онази вечер всичко от написаното изчезна и бяхме онези, преди романтичните онлайн думички. Познати без да имат химия между тях. Виртуалната магия и остана там, невидима в мрежата. 

 Казват че комуникацията е сложен процес, но реално е много прост. Стига сърцето да знае какво, кога, къде и без изисквания. В днешни дни рядко ми се случва да ми тръгне приказка с нов човек от живота, но когато се случи е незабравимо. После искам да поддържам жива тази комуникация, но то не винаги е възможно. Няма как нещата да се повтарят и да бъде както преди, понеже миналото не се повтаря. Но вярвам, че пазейки хубавите спомени може да си напомняме, че когато сме себе си и не търсим нещо целенасочено нещата се подреждат, защото животът е пъзел.  

Връщам се на търсещия и търсения. Обичам да търся от живота. Да искам да науча нови неща, да подобря себе си, да изчистя и балансирам миналото си. Този процес е вид егоизъм, защото търся за да получа. Но даровете от това ме правят по-смислен. Този вид на търсене дава смисъл на всичко, защото няма някаква скрита цел, а ме учи на даване. Да давам внимание на хората, които не отвръщат с такова, това разболява отношенията, но не е причина да се откажа от даване, което е различно от предишното ми търсене. Сега нямам очаквания… 

Търсенето и даването имат нужда от баланс. Те са като плюс и минус, които не могат един без друг, но са тотално различни. Управлението им изисква специфичен трейнинг, а само животът предоставя безплатни лекции. Защото няма грешки, има уроци. Дори когато да ми се вярва че е така, след време осъзнавам, че всяко грешно решение е довело до ново, различно за мен. 

 Последната ми среща в България беше с приятелка, с която ни свързват много спомени. Аз я потърсих и тя откликна веднага. След 4 часа обмен на думички тя пожела пак да се видим. Помислих си, че ще е като всички останали - думи, и обещания, но истината е, че аз ако се обадя, няма да има среща. Но три дни по-късно тя ме потърси да уточним час и локация. Искаше, беше си като едно време. Взаимна комуникация. От тогава си мисля за това, което ме накара да се усмихна, защото както са казали много хора: “никой не е толкова зает за да не се обади”.

 Обичам шансовете в живота. 

 Аз съм получавал възможности да се докажа, променя или спечеля доверие. Познавам добре солта, която се яде в началото, в големи количества после идва ред на захарта на живота, но когато не се внимава с нея тя нагарча. И тогава отново идва соленото. И така в този кръговрат. 

 Вярвам, че числото три е магично. Три пъти повтори, три пъти се завърти, усмихни се на три, но прощавай до три. После просто забрави. Тогава със смирена душа приеми и продължи. В живота има толкова много усмивки, които чакат да срещнат истинската твоя… Моя… С балансиран солен карамел… 

 И сега когато подредих тези думички искам да те попитам, ако се наложи да избираш глух или сляп, какво ще избереш? 

 Аз избирам глух, защото мога с тишина, но красотата на живота е нещо, от което трудно бих се отказал, дори когато живея в мъгла.