Тихо! Искам да изчакам
03.05.2011
Когато липсва вдъхновение...
Този блог не е с комерсиална цел, но въпреки това искам да го обновявам редовно. Като не го правя веднъж седмично се чувствам виновен пред себе си. Глупаво е, защото няма причина да изпитвам подобно усещане. Все пак става въпрос за мое лично пространство, което е възможно да бъде посещавано (както се оказа от статистиката е доста посещавано), но целта ми е друга. Просто да бъда някъде АЗ без грим и прическа, особено като моята.
Имам проблем и той е сериозен - липсва ми вдъхновение. Дори в професионалните ми ангажименти, а какво става за личните. Теми за негативни редове има хиляди, но не искам такива неща да пиша. Чувам ги всеки ден, изричам ги пред близките си, изговарят се по мой адрес... Предпочитам чистите и искрени неща от живота.
Отново е вторник и отново вали...
Беше безумен този ден. Започна със страхотен сън, който не исках да свършва и за това поспах 1 час повече от обичайното. Хубавото е, че живея близо до работата и закъснението се отрази в минути, но мрачното настроение породено от времето ме улови още с отварянето на сините ми очи. Вече не са клепнали като преди, а само зелени, но днес бяха повече сини заради блузата, която избрах. Онази, лишена от всякакво настроение, гънки, шарки и душа. Блузата за дни като днешния.
Имах уговорка с една страхотна двойка да им направя интервю. Мисълта за срещата ни ме държеше в настроение, че днес ще преживея нещо. Спомням си нашата първа среща преди почти година. Харесахме се, а тяхната енергия ми подейства добре. За това се радвах, че днес не едно, а две слънца ще озарят макар и за час мрачния ми ден. Не съм и предполагал какво ще се случи реално...
Избрах градския транспорт за превоз до точката, на която трябваше да се явя по обяд. Забравих колко миризливо, претъпкано, ужасно и закъсняващо нещо е рейса. Грешка голяма, която ми помогна да си намеря малкото вдъхновение.
Срещата протече на време и различно, но доволно, защото с хубавите хора винаги е приятно.
Тръгнах си към офиса зареден от ТЯХ. Чакането от 40 мин развали всичко, а аз все по-втренчено гледах капките дъжд, които украсяваха черния асфалт. Беше красиво, спокойно и безгрижно като изключим десетките коли, които минаваха през локвите, които се пълнеха, разливаха, усмихваха. Аз знам, че дъждът винаги има послание и цел, и ако се оглеждаме в него ще намерим това, което не търсим.
Автобусът дойде. Отново претъпкан. Едвам влязох между хората. Пуснах си Chambao - Pokito a Poko и реших да поогледам. Наблюдавах хората. Повечето бяха мрачни, мокри, уморени, втренчени в други, притеснителни. Освен едни двама. Момче и момиче на около 16, които стояха на 5 сантиметра от мен. Те се усмихваха. Загледах ги деликатно без да им преча. Те се усетиха, но не реагираха. На един от завоите, благодарение на рали шофирането, всички се сблъскахме. И те двама си докоснаха телата. Замълчаха. Не ги слушах какво говореха, защото музика ми беше достатъчна, но и те не си казаха нищо в този момент.
Общуваха си с малко думи, но често си подаваха репликите. Усмихваха се, смееха се. Гледаха се право в очите, като погледа им се местеше - върху устните на другия, после се връщаше при зениците му. През две минути се редуваха с много интересни движения: той прави опит да я целуне - откаже се; тя прави опит да го целуне - откаже се; той се опитва да я докосне - откаже се. Притесняваха се, но желанието беше много видимо. Енергията им чак мен ме зарази...
Помислих си дали не трябва да сваля слушалките и да им кажа, че това което искат е взаимно и дори аз го виждам? Когато си го помислих се сетих как една хазяйка как говореше на актьорите от сериала. Искаше да им подскаже, помогне да вземат правилното решение.
Това, което исках беше да им помогна да прескочат притеснението и да се наслаждават на момента веднага, не да се бавят. Знам, че животът е кратъкк, но за някои неща наистина си трябва време - забравих го! Вълнението е част от най-сладката игра. Тя никога няма да има втори дубъл. Тя ги кара да се убедят в желанието си, че се искат. Бях го забравил това усещане. Все бързаме, все искаме, все трябва да нямаме тайни и да заживеем бързо, заедно. Тези двамата се радваха на нещо, което много хора не знаят какво е. Гледах ги и чаках да се целунат. Бях си решил, че ако се наложи ще остана в рейса докато се случи. Както си го помислих така и стана. Бърза и кратка целувка. Последва втора, по-дълга. След нея той погледна доволно, а тя наведе глава усмихната...
Сега като го пиша ми се струва, че е приказка, но аз наистина го видях. Преживях. Те продължиха да си говорят, а момчето прехапваше устни. Той не се сдържа и я целуна отново, но по бузата. Тя се притесни и започна да се оглежда дали ги наблюдават. Малко след това автобуса за секунда се опразни и те се преместиха на по-удобно място. Секунди по-късно отново беше като в дядовата ръкавичка. Спирка по-късно се измъкнах от нея доволен и вдъхновен. Но не от това, какво буквално преживяха очите ми, а това какво се случи в съзнанието ми. Осъзнах за пореден път, че депресивното и обидно състояние си имат причина. И това, че искам да приключи е ясно, но споделянето и изливането на болката само ме заблуждават, че ще помогне. (Понякога помага, но зависи от случая!) Понякога неизвестното, вълшебното и търпеливоста са нужни за да бъде всичко по-сладко. Аз не мога да чакам - искам сега веднага, но тези двамата изчакаха точния момент и за това целувката им беше много сладка.
Денят ми продължи лудо, в излишни емоционални състояния и напрежение. Един актьор си беше позволил да определи списанието ни като жълто при условие, че издателите са близки с него, но той в звездоманския си нрав беше избързал с определенията. HELLO! е всичко друго, но не и жълто и скандално. Прибързана реакция!
Едни PR-и, които търсят провокацията без да мислят за последствията си позволиха да пуснат съобщение за изказване на известна дама, което както се оказа от изгледания запис не е направено. Много често в медийното пространство колегите ми бързат без да мислят и обмислят. Без да се консултират. (Нещо на което много добре си спомням как са ме учили!)Едно е да отречеш нещо, друго е да откажеш да го коментираш. Буквално да пропуснеш темата е най-интелигентно отказване от коментар. Това обикновено се прави, когато ти е неприятно да говориш, а не че криеш нещо. Но ние нали взе бързаме, а бързата кучка все слепи ги ражда.
Преди не можех да броя до 10. Сега го правя до 7. Днес май преброих до 8. Понякога забравям цифрите след 2, но рядко. Научих се да се усмихвам на враговете си. Понякога го изживявам, но не им го казвам. Защото тези двамата, влюбените за пореден път ми показаха, че да си търпелив в сладко и се награждава. Нека обаче не се лъжем, да си истински е съвсем друга тема. И ако не те харесвам - ще ти го показвам, защото не искам да се лъжем.
Нека завърша красиво. Макар, че се сещам колко некоректна и надута се оказа една девойка - екип гости от едно известно вечерно шоу. Звъни, кани, а после казва после ще звъна и не го прави. Уфффффффф, оплаках се накрая, не може иначе. Няма да съм аз.
Нека живеем с емоциите си и да ги изживяваме така както ги чувстваме. Все пак е хубаво да чувстваме...
Сега вече е слънчево, нищо е близо полунощ!
Когато липсва вдъхновение...
Този блог не е с комерсиална цел, но въпреки това искам да го обновявам редовно. Като не го правя веднъж седмично се чувствам виновен пред себе си. Глупаво е, защото няма причина да изпитвам подобно усещане. Все пак става въпрос за мое лично пространство, което е възможно да бъде посещавано (както се оказа от статистиката е доста посещавано), но целта ми е друга. Просто да бъда някъде АЗ без грим и прическа, особено като моята.
Имам проблем и той е сериозен - липсва ми вдъхновение. Дори в професионалните ми ангажименти, а какво става за личните. Теми за негативни редове има хиляди, но не искам такива неща да пиша. Чувам ги всеки ден, изричам ги пред близките си, изговарят се по мой адрес... Предпочитам чистите и искрени неща от живота.
Отново е вторник и отново вали...
Беше безумен този ден. Започна със страхотен сън, който не исках да свършва и за това поспах 1 час повече от обичайното. Хубавото е, че живея близо до работата и закъснението се отрази в минути, но мрачното настроение породено от времето ме улови още с отварянето на сините ми очи. Вече не са клепнали като преди, а само зелени, но днес бяха повече сини заради блузата, която избрах. Онази, лишена от всякакво настроение, гънки, шарки и душа. Блузата за дни като днешния.
Имах уговорка с една страхотна двойка да им направя интервю. Мисълта за срещата ни ме държеше в настроение, че днес ще преживея нещо. Спомням си нашата първа среща преди почти година. Харесахме се, а тяхната енергия ми подейства добре. За това се радвах, че днес не едно, а две слънца ще озарят макар и за час мрачния ми ден. Не съм и предполагал какво ще се случи реално...
Избрах градския транспорт за превоз до точката, на която трябваше да се явя по обяд. Забравих колко миризливо, претъпкано, ужасно и закъсняващо нещо е рейса. Грешка голяма, която ми помогна да си намеря малкото вдъхновение.
Срещата протече на време и различно, но доволно, защото с хубавите хора винаги е приятно.
Тръгнах си към офиса зареден от ТЯХ. Чакането от 40 мин развали всичко, а аз все по-втренчено гледах капките дъжд, които украсяваха черния асфалт. Беше красиво, спокойно и безгрижно като изключим десетките коли, които минаваха през локвите, които се пълнеха, разливаха, усмихваха. Аз знам, че дъждът винаги има послание и цел, и ако се оглеждаме в него ще намерим това, което не търсим.
Автобусът дойде. Отново претъпкан. Едвам влязох между хората. Пуснах си Chambao - Pokito a Poko и реших да поогледам. Наблюдавах хората. Повечето бяха мрачни, мокри, уморени, втренчени в други, притеснителни. Освен едни двама. Момче и момиче на около 16, които стояха на 5 сантиметра от мен. Те се усмихваха. Загледах ги деликатно без да им преча. Те се усетиха, но не реагираха. На един от завоите, благодарение на рали шофирането, всички се сблъскахме. И те двама си докоснаха телата. Замълчаха. Не ги слушах какво говореха, защото музика ми беше достатъчна, но и те не си казаха нищо в този момент.
Общуваха си с малко думи, но често си подаваха репликите. Усмихваха се, смееха се. Гледаха се право в очите, като погледа им се местеше - върху устните на другия, после се връщаше при зениците му. През две минути се редуваха с много интересни движения: той прави опит да я целуне - откаже се; тя прави опит да го целуне - откаже се; той се опитва да я докосне - откаже се. Притесняваха се, но желанието беше много видимо. Енергията им чак мен ме зарази...
Помислих си дали не трябва да сваля слушалките и да им кажа, че това което искат е взаимно и дори аз го виждам? Когато си го помислих се сетих как една хазяйка как говореше на актьорите от сериала. Искаше да им подскаже, помогне да вземат правилното решение.
Това, което исках беше да им помогна да прескочат притеснението и да се наслаждават на момента веднага, не да се бавят. Знам, че животът е кратъкк, но за някои неща наистина си трябва време - забравих го! Вълнението е част от най-сладката игра. Тя никога няма да има втори дубъл. Тя ги кара да се убедят в желанието си, че се искат. Бях го забравил това усещане. Все бързаме, все искаме, все трябва да нямаме тайни и да заживеем бързо, заедно. Тези двамата се радваха на нещо, което много хора не знаят какво е. Гледах ги и чаках да се целунат. Бях си решил, че ако се наложи ще остана в рейса докато се случи. Както си го помислих така и стана. Бърза и кратка целувка. Последва втора, по-дълга. След нея той погледна доволно, а тя наведе глава усмихната...
Сега като го пиша ми се струва, че е приказка, но аз наистина го видях. Преживях. Те продължиха да си говорят, а момчето прехапваше устни. Той не се сдържа и я целуна отново, но по бузата. Тя се притесни и започна да се оглежда дали ги наблюдават. Малко след това автобуса за секунда се опразни и те се преместиха на по-удобно място. Секунди по-късно отново беше като в дядовата ръкавичка. Спирка по-късно се измъкнах от нея доволен и вдъхновен. Но не от това, какво буквално преживяха очите ми, а това какво се случи в съзнанието ми. Осъзнах за пореден път, че депресивното и обидно състояние си имат причина. И това, че искам да приключи е ясно, но споделянето и изливането на болката само ме заблуждават, че ще помогне. (Понякога помага, но зависи от случая!) Понякога неизвестното, вълшебното и търпеливоста са нужни за да бъде всичко по-сладко. Аз не мога да чакам - искам сега веднага, но тези двамата изчакаха точния момент и за това целувката им беше много сладка.
Денят ми продължи лудо, в излишни емоционални състояния и напрежение. Един актьор си беше позволил да определи списанието ни като жълто при условие, че издателите са близки с него, но той в звездоманския си нрав беше избързал с определенията. HELLO! е всичко друго, но не и жълто и скандално. Прибързана реакция!
Едни PR-и, които търсят провокацията без да мислят за последствията си позволиха да пуснат съобщение за изказване на известна дама, което както се оказа от изгледания запис не е направено. Много често в медийното пространство колегите ми бързат без да мислят и обмислят. Без да се консултират. (Нещо на което много добре си спомням как са ме учили!)Едно е да отречеш нещо, друго е да откажеш да го коментираш. Буквално да пропуснеш темата е най-интелигентно отказване от коментар. Това обикновено се прави, когато ти е неприятно да говориш, а не че криеш нещо. Но ние нали взе бързаме, а бързата кучка все слепи ги ражда.
Преди не можех да броя до 10. Сега го правя до 7. Днес май преброих до 8. Понякога забравям цифрите след 2, но рядко. Научих се да се усмихвам на враговете си. Понякога го изживявам, но не им го казвам. Защото тези двамата, влюбените за пореден път ми показаха, че да си търпелив в сладко и се награждава. Нека обаче не се лъжем, да си истински е съвсем друга тема. И ако не те харесвам - ще ти го показвам, защото не искам да се лъжем.
Нека завърша красиво. Макар, че се сещам колко некоректна и надута се оказа една девойка - екип гости от едно известно вечерно шоу. Звъни, кани, а после казва после ще звъна и не го прави. Уфффффффф, оплаках се накрая, не може иначе. Няма да съм аз.
Нека живеем с емоциите си и да ги изживяваме така както ги чувстваме. Все пак е хубаво да чувстваме...
Сега вече е слънчево, нищо е близо полунощ!
Коментари
Публикуване на коментар