Когато очите говорят
06.10.2011
Кое е първо: секс или любов?
Снощи заспах с мисълта какво искам повече – сексуално лудо преживяване или опит за любов? Последните седмици търсех и двете, но нито едното не се получаваше. Знам че любовта не се търси, нито чака. Тя идва, когато не я искаме, но в живота на Кари от Sex and the City не е точно така. Тя я търси, но тогава когато забележи пламъка. Е, тоя пламък аз уж все го виждам, а после се оказва, че бил мираж.
Много преди да започна да усещам самотата живеех прилично. Рядко си позволявах преживяване, на което не отдавах важност. Уви, един или два пъти ранявах без да искам, но бях откровен и чист – връзка не искам.
Лоша работа е да имаш чувства. Особено когато мислиш над тях...
Последните седмици си позволих луксът непознати да се подиграват с мен. Истината е, че аз сам го позволих и вината е само в мен. Човек рядко бива нараняван от някого. Самобичуването е вродено в нас и ние го правим без да го съзнаваме. Обикновено за болката обвиняваме някого, но за нея вина носи онова там, в ляво и нова горе, в главата. Не знам кое от двете трябва да съдим, но със сигурност те са свързани.
След последния шок, който преживях осъзнах, че вина в мен няма. Няма и в хората, защото те са си такива. Всеки живее така както му харесва и никой няма право да съди другия. Да, лошотията, злобата, меркантилността и фалша са завладели човечеството, но какво да направим? Ние нямаме право да променяме никого и нищо.
В началото на лятото в една ужасна вечер срещнах едни очи. Не можах да ги забравя. По време на ваканцията събитията ме разконцентрираха, но аз все още не забравях онзи поглед. Той е странен, различен, обсебващ и загадъчен. В него се крие сила, крият се чувства, крие се нежност, крият се хиляди въпроси. Все още не мога да забравя и онова докосване на дланите, което беше за здравей и чао. Беше 8 сутринта, а вечерта беше ужасна....
Изминаха повече от два месеца, през които личното ми аз премина през различни фази, срещи, проби, грешки, болка и сълзи. Сълзи от моята глупост, защото съзнавах какво правя със себе си и не спирах да го правя. Всяко начало на малките приказки изглеждаше обещаващо. Започнах да следвам чуждите правила и те винаги ме отвеждаха да затварянето на измислената ми кутийка.
Времето вървеше, аз не забравях очите, но продължавах да си живея живота. Един ден best friend-а ми каза, че е срещнал моите очи в един клуб. Започнах отново да ги търся в нощна София. Не вярвах, че ще ги видя за това не спирах запознанството си с други симпатични очи. Да, в тях винаги липсваше искрицата, но бяха очи, които гледаха в мен. Какво са си мислели така и не разбирах, защото никога не ги събличах... Виждах стари познати очи, жадувани някога очи, но не и моите очи. И всички си приличаха по едно – умело заблуждаваха... Вече не вярвах, че ще ги видя за това се отдадох на съдбата, музиката, алкохол и вълнения. Наруших простички правила, които през годините уж бяха се превърнали закони.
Беше събота. Беше ми тъпо. Беше ми гадно. Спеше ми се, но излязох. Исках да танцувам със затворени очи и да виждам само моето лично аз. Да виждам пеперудите около мен. Аз само тях си имам и те никога не ме изоставяха. Лилави и хиляди на брой...
В желанието си да не виждам никакви очи, видях онези. Същите. Формата, визията и собствеността бяха същите, но не и излъчването. То беше друго и това ме прониза. Беше трудно да повярвам, че дълго търсените очи имат друго съдържание и енергия. Не виждах това, за което си мислех през всичките седмици.
Точно тук ми е трудно да продължа да разказвам, защото буцата в гърлото отново е заседнала. Както онази нощ... През последния некалендарен месец изпитах толкова обида, че всяко грамче повече ми идва да прелея.
Слушам тази стара песен, която съм публикувал тук. Спомням си, че когато певицата я изпя аз мечтаех да я преживя. Да не искам никога да се съмва, но светът е лош, наистина. Онази нощ чаках изгрева, защото не исках повече нито тези очи, нито други. Не исках повече да знам какво е чувство, какво е любов. Всичко се промени без да е ставало нищо. Просто очи, просто поглед, просто усмивка и просто запознанство...
Измина време и отново съм събрал себе си. Сега освен очите познавам и гласът. На същия този глас обещах да напиша нещо за душата. За това, което мисля и усещам, без изобщо да я познавам, но я виждам...
Когато бях малък вярвах, че сексът си е секс, любовта си е любов. Днес, десет години по-голям знам, че хората говорят за любов, мислят за секс и не правят нито едно от двете. Понякога има чукане, което заковава или болка, или удоволствие или нагон. Но това, което гледаме по филмите се случва рядко. (Но се случва!) Това със срещите, с желанието, с изчакването, с уважението, с липсата на подмолни мисли, с липсата на меркантилност, с липсата на уважение... Желанието за страст, не спирането на инстинкти, гмуркане в дълбокото...
Спирам, защото ще пиша за истинската любов. За онази от приказките. От време на време съдбата ме среща служебно с нея, но това ми помага да вярвам, че съществува и е възможна. Но няма да я търся. Ако тя иска ще ме намери, ще го направи - така пее Тони Дачева в новата си песен. Тези младоженци имат късмет и любовта ги е омагьосала, за това ще пиша с усмивка за връзката им. А за моите очи няма да пиша повече. Дали са мои или не, не знам. И не искам да знам, защото знам, че един ден ще получа наградата на щастието... От някои очи...
Кое е първо: секс или любов?
Снощи заспах с мисълта какво искам повече – сексуално лудо преживяване или опит за любов? Последните седмици търсех и двете, но нито едното не се получаваше. Знам че любовта не се търси, нито чака. Тя идва, когато не я искаме, но в живота на Кари от Sex and the City не е точно така. Тя я търси, но тогава когато забележи пламъка. Е, тоя пламък аз уж все го виждам, а после се оказва, че бил мираж.
Много преди да започна да усещам самотата живеех прилично. Рядко си позволявах преживяване, на което не отдавах важност. Уви, един или два пъти ранявах без да искам, но бях откровен и чист – връзка не искам.
Лоша работа е да имаш чувства. Особено когато мислиш над тях...
Последните седмици си позволих луксът непознати да се подиграват с мен. Истината е, че аз сам го позволих и вината е само в мен. Човек рядко бива нараняван от някого. Самобичуването е вродено в нас и ние го правим без да го съзнаваме. Обикновено за болката обвиняваме някого, но за нея вина носи онова там, в ляво и нова горе, в главата. Не знам кое от двете трябва да съдим, но със сигурност те са свързани.
След последния шок, който преживях осъзнах, че вина в мен няма. Няма и в хората, защото те са си такива. Всеки живее така както му харесва и никой няма право да съди другия. Да, лошотията, злобата, меркантилността и фалша са завладели човечеството, но какво да направим? Ние нямаме право да променяме никого и нищо.
В началото на лятото в една ужасна вечер срещнах едни очи. Не можах да ги забравя. По време на ваканцията събитията ме разконцентрираха, но аз все още не забравях онзи поглед. Той е странен, различен, обсебващ и загадъчен. В него се крие сила, крият се чувства, крие се нежност, крият се хиляди въпроси. Все още не мога да забравя и онова докосване на дланите, което беше за здравей и чао. Беше 8 сутринта, а вечерта беше ужасна....
Изминаха повече от два месеца, през които личното ми аз премина през различни фази, срещи, проби, грешки, болка и сълзи. Сълзи от моята глупост, защото съзнавах какво правя със себе си и не спирах да го правя. Всяко начало на малките приказки изглеждаше обещаващо. Започнах да следвам чуждите правила и те винаги ме отвеждаха да затварянето на измислената ми кутийка.
Времето вървеше, аз не забравях очите, но продължавах да си живея живота. Един ден best friend-а ми каза, че е срещнал моите очи в един клуб. Започнах отново да ги търся в нощна София. Не вярвах, че ще ги видя за това не спирах запознанството си с други симпатични очи. Да, в тях винаги липсваше искрицата, но бяха очи, които гледаха в мен. Какво са си мислели така и не разбирах, защото никога не ги събличах... Виждах стари познати очи, жадувани някога очи, но не и моите очи. И всички си приличаха по едно – умело заблуждаваха... Вече не вярвах, че ще ги видя за това се отдадох на съдбата, музиката, алкохол и вълнения. Наруших простички правила, които през годините уж бяха се превърнали закони.
Беше събота. Беше ми тъпо. Беше ми гадно. Спеше ми се, но излязох. Исках да танцувам със затворени очи и да виждам само моето лично аз. Да виждам пеперудите около мен. Аз само тях си имам и те никога не ме изоставяха. Лилави и хиляди на брой...
В желанието си да не виждам никакви очи, видях онези. Същите. Формата, визията и собствеността бяха същите, но не и излъчването. То беше друго и това ме прониза. Беше трудно да повярвам, че дълго търсените очи имат друго съдържание и енергия. Не виждах това, за което си мислех през всичките седмици.
Точно тук ми е трудно да продължа да разказвам, защото буцата в гърлото отново е заседнала. Както онази нощ... През последния некалендарен месец изпитах толкова обида, че всяко грамче повече ми идва да прелея.
Слушам тази стара песен, която съм публикувал тук. Спомням си, че когато певицата я изпя аз мечтаех да я преживя. Да не искам никога да се съмва, но светът е лош, наистина. Онази нощ чаках изгрева, защото не исках повече нито тези очи, нито други. Не исках повече да знам какво е чувство, какво е любов. Всичко се промени без да е ставало нищо. Просто очи, просто поглед, просто усмивка и просто запознанство...
Измина време и отново съм събрал себе си. Сега освен очите познавам и гласът. На същия този глас обещах да напиша нещо за душата. За това, което мисля и усещам, без изобщо да я познавам, но я виждам...
Когато бях малък вярвах, че сексът си е секс, любовта си е любов. Днес, десет години по-голям знам, че хората говорят за любов, мислят за секс и не правят нито едно от двете. Понякога има чукане, което заковава или болка, или удоволствие или нагон. Но това, което гледаме по филмите се случва рядко. (Но се случва!) Това със срещите, с желанието, с изчакването, с уважението, с липсата на подмолни мисли, с липсата на меркантилност, с липсата на уважение... Желанието за страст, не спирането на инстинкти, гмуркане в дълбокото...
Спирам, защото ще пиша за истинската любов. За онази от приказките. От време на време съдбата ме среща служебно с нея, но това ми помага да вярвам, че съществува и е възможна. Но няма да я търся. Ако тя иска ще ме намери, ще го направи - така пее Тони Дачева в новата си песен. Тези младоженци имат късмет и любовта ги е омагьосала, за това ще пиша с усмивка за връзката им. А за моите очи няма да пиша повече. Дали са мои или не, не знам. И не искам да знам, защото знам, че един ден ще получа наградата на щастието... От някои очи...
Коментари
Публикуване на коментар