Радост донесе тъжната новина
24/28.10.2011
Няма случайни неща! Ами сега?
Измина дълъг период, в който подготвях тази изповед. Мислех, страхувах се, редактирах, пишех. Тези редове ги пиша последно, защото те трябва да бъдат въвеждащи. Ама то за какво въведение говорим, когато краят е непроменим. Отне ми няколко дни да опиша част от това, което ме кара вече няколко нощи да не спя спокойно...
26.10.2011
Това е най-трудно написаното нещо. Опитвам се няколко дни да го започна, а изобщо не знам кога ще успея да го завърша.
Не съм си и представял, че така може да се чувствам. Искам да изразя чувства, а не мога. Като се замисля върху темата една буца засяда в гърлото и дори не мога се разплача. Това се случва изведнъж без да го очаквам дори, много емоционално, хлипащо и краткотрайно. Лошото е, че има непланирани повторения, които се случват на неподходящи места...
Искам да разкажа една история, която е много лична, но смятам че трябва да се знае. Има нещо в това, което преживявам, аз и стотици хора. Обединява ни един човек, който вече ни се усмихва от небето. Той беше уникален, различен, забавен, талантлив. Човек, който знаеше какво иска и категоричен в желанията си.
Трудно ми е да повярвам научих за загубата - в не нарочен разговор, а между другото в служебен. Не разбрах от най-близките ни хора, с които заедно посрещнахме заедно 2011, а от една близка приятелка, която се казва Радост . С нея си говорехме по съвсем друга тема. Ще кажеш - случва се. А случва ли се, всяка сутрин да погледнеш хладиника, на него да пише "Радост" и човек с това име от близък да ти стане безкрайно близък, защото ти е казал нещо, което със сигурност не искаш да чуеш, но трябва да знаеш. И ако тук не е намесена съдбата.... Приятелството ми с Радост е изпитано, трудно спечелено от мен и много силно. В него вложих чувства, които са важни за мен.
И защо избра не „жена си” да ми каже, че ни е напуснал, а нея?
Беше вълшебна НОВА ГОДИНА. Бяхме заедно във Варна. Той, аз, Феята и жената, която винаги е No1. Той все се шегуваше, че тя му е жена, а новогодишната баница му каза, че ще се ожени за нея. Е, падна му се късмет-а да се ожени и за мен. Останалите все се въртяха около семейството. Нещо, което много искаше...
А сега го няма.
Господ го прибра...
И то тогава, когато не трябваше...
Много боли, когато искаш да кажеш нещо, да поправиш глупава ситуация, но да нямаш този шанс. Той наистина ми е приятел и може да съм спорил с него, но знам че в неговото сърце аз присъствах...
Ден преди всичко това
Беше неделя, а един приятел ми предложи да пътуваме за 2 дни до Благоевград. В началото отказах, но после се размислих. Имах нужда от тази кратка, но заслужена почивка. Последните седмици главата ми се беше напълнила с глупости, които бях прибрал от няколко човека. Неща, които не заслужаваха личното ми пространство, но сърцето ми се подведе и го позволи.
В понеделник го реших, подготвих си служебните истории и пуснах документите за отпуск. Заминавах по средата на седмицата на извънредна ваканция. Само на 90 км от София, но реших да подишам чист въздух. Усмихнат и доволен от решението си съобщих на компанията, че може да се разчита на мен.
Няма и час от този усмихнат момент, в служебен разговор Радост ми съобщи, че Емо вече го няма. Не онези хора от общата ни снимка, а Радост...
Мълчание, което беше разчупено от думи изказани по инерция. Не знаех какво стана? Аз щях да пътувам да почива, сега не мога да пътувам, защото ЧУДОТО си иска четвъртъка...
Попитах ГИ защо оставиха съобщението за загубата в чужди ръце, а те не знаеха отговора. Да, минути преди да им се обадя за да попитам "вярно ли е?" те са обсъждали последната тъпо завършила среща с милото Чудо, но не и че не са ми се обадили... Ама той наистина е ЧУДО, защото не спира да ги прави... Чудесата!
Естествено погребението промени пътуването ми. Вторият ден щеше бъде посветен на него. Денят, който минути преди това беше освободен за мен - той си го прибра.
Преди да замина се подготвих за изпращането. Любимите кецове, спортна фанелка, дънки и очила...
Не бях чувал за дрес код на погребение, но това ще има такъв и щеше да е с емблемата на Емо – кецовете. Последните месеци и колелото участваше, но нямаше как в църквата да сме с колела.
Страх ме е от това какво ще преживея утре...
27/10/2011
Събудих се след поредната трудна нощ. Не спах спокойно, но не само защото бях на чуждо място. Сънувах глупости. Беше десет без 15. Уговорихме се с моите приятели да пием кафе в 10.30 в хотела. Останах да се излежавам и да гледам Гала. 15 минути преди срещата събрах сили за душ. Беше горещ и приятен, а слънцето галеше тялото ми заедно с водата. Банята имаше прозорец, който позволяваше бързото излизане на парата и приятното нахлуване на чист въздух. Усмихнах се на страхотната баня и това ми помогна да започна трудния ден с радост.
Седнахме в беседката на двора. Закусихме пържени филийки със сирене. Един час на открито, в добра компания и хубаво капучино, което струваше само 1.40.
Час по късно вече шофирах посока София. Не бързах, защото на отиване забелязах, че имаше много камери, но не ги запомних се намират. За това предпочетох да спазвам правилата на движение. Спокойно, с хубава музика и много тъжни мисли тези 90 км ми се сториха като 19. Имаше моменти, в които очите ми се пълнеха от спомени, имаше моменти, в които се усмихвах. От спомени. Не знаех защо се връщам в София. Не исках да ходя на погребението, но знаех че имам един последен разговор да проведа с Милото Чудо. Нямах избор, трябваше да се изправя пред него и да го помоля да ми се усмихне в душата. Толкова мислех, че се обърках и минах по новия, а не по стария път, който ме отвеждаше в друга точка на столицата. Е, така опознах толкова известната магистрала, която наистина е хубава. Но и по нея има камери!
Пристигнах на време в София, а за мой късмет в пиковя час, в центъра на града паркирах пред моя адрес. Любимото ми място се освободи пред очите ми. Като по поръчка. Помислих си, че това е късмет. Няма начин всичко да се нарежда така. Хубава закуска, лек път, място за паркиране. Замислих се как тръгнах предния ден – случайно счупих една статуя, после одрах огледалото на колата, а на магистралата поне 4 пъти ме засякоха. Дори единия път на сантиметри спрях зад един камион, който без мигач реши да ме засече изпреварвайки този пред него. Сега обаче всичко се нареждаше.
Вървях към църквата и си мислех дали да купя цветя или не. Мислех си да му взема едно патронче червено Джони, да си има в него, но в първия магазин нямаше. Там обаче имаше една неочаквана среща. Видях приятелка, с която пътищата ни се разделиха преди година. Оказа се, че ме преследвала след като ме забелязала. Повървяхме и поговорихме. Каква случайност – тя отиваше да си купи обектив, а аз отивах да изпратя един от най-добрите фотографи. Вървейки с нея срещнахме друг бивш колега – оператор. Той искаше да си поговорим, ние също, но аз виждах, че закъснявам. За това се извиних. Продължих към църквата, а по пътя срещнах още колеги. Все нещо ме спираше...
Минах покрай магазин за цветя и влязох. Помолих за две рози, а продавачката започна да ме пита кои. Помолих я просто за две рози. Тя обаче продължи да предлага възможността да си ги избера. Това ме изнерви и с по-строг тон я помолих просто за две рози. Вече не ги исках тези цветя...
Тук е мястото където трябва да поясня как се облякох за погребение – шарени кецове, сини дънки и син суичър- не размислих от първоначалната си идея. Не исках нищо черно, за това сложих белия часовник. Черното на погребения показва че си в траур. Моята душа е в траур, няма нужда хората да го знаят. Може би и за това продавачката не зацепи за къде са цветя.
Взех две рози и продължих. Бях сигурен че ще закъснея и няма да открия моите хора. Точно пред църквата обаче ги видях. Като по поръчка. Така както се случва по филмите – те просто изникнаха... На метри от храма срещнах онези душички, които без да ми говорят ми дадоха сили да погледна Божия дом, в който той ни чакаше. Не беше нужно да си приказваме, целунахме се, прегърнахме се и тръгнахме...
Не исках да влизам, но го направих. Вътре беше топло. Свещта, която ми подадоха на входа се огъваше в ръцете ми. Не можеше да стои права. По време на литургията аз не се разплаках. Не можех, но през цялото време ми беше топло, задушавах се и... не можех да си простя. Не вярвах, че това се случва и че трябва да го приема. Стоях в един ъгъл, близо до входа. Беше пълно с хора, повечето в черно, но с кецове. Поздравявахме се с кимане, ръкостискане с еднакви длани, целувки. Не се говореше. Нямаше какво да си кажем. Но аз имах да си говоря с Емо.
Литургията свърши, сълзите се лееха, но моите очи бяха само влажни. Хората пред мен постепенно се разреждаха. Прощаваха се с него, а опашката вървеше толкова бързо, колкото решеше домакинът. Едни минаваха бързо, други бавно, но той лежеше там и чакаше всеки да му каже сбогом. Феята не искаше да го види, но аз нямах избор. Разговор предстоеше. Хората се разредиха и пред мен грейна неговия портрет. Един щастлив Емо посрещаше близките си. Река от сълзи потече, а аз вече нямах сили да продължа. Прегърнах силно Рачева, която стоеше до мен и не исках да я пусна. Не можех да продължа напред. Наблюдавах хората, които се прощаваха. Най-близките го докосваха, мислено си говореха с него, а аз наближавах до ковчега. Когато редът ми дойде се уплаших. Помислих си – ами сега? Застанах до него погледнах го как спи и започнах да му говоря. Не спирах мислите и краката си. Не исках да го гледам такъв, той не стоеше никога на едно място, а сега не мърдаше. Обиколих ковчега, гледах го без да спирам и му говорех. Трябваше да ме чуе... Трябваше...
Разговорът приключи неусетно. Мислите ми спряха, а тялото ми беше без сили. Тръгнах да излизам, а опашката видях много тъжни лица. Но минавайки покрай тях усетих толкова любов и мъка... Те наистина го обичат. И едва ли любовта им някога ще угасне както угасна тялото му.
Беше труден ден. След кратки разкази и смешки заминалото аз си тръгнах. Исках да забравя за това, но не можех да забравя, че него вече го няма. Нямаше да го има Чудото, което да прави чудеса. Нямаше да има кой да ни разсмива. А той трябваше да се ожени за нея и за мен. Така му се падна на новогодишната баница! Не го направи, не защото не искаше, а защото това не му беше в плановете. Да ни изостави. А правехме планове за тази нова година...
28.10.2011
Сънувах го. Но го сънувах, защото исках, а не защото той така реши. Говореше ми това, което исках да чуя, а не това, което той щеше да ми каже. Сънувах го неспокойно.
Липсва ми... Животът ми вече е друг, защото близък човек вече е не е до мен, до нас. Ами сега?
Знам че нищо не е случайно и за това вярвам, че той иска да бъдем щастливи.
Защо тогава любимата ми и единствена Радост ми донесе тъжната вест?
Защо си бях освободил неговия ден, преди да знам какво се е случило?
Защо пътуването и всичко около него се нареди?
Защо сега го обичам повече от колкото преди?
Обичаме, но го осъзнаваме тогава, когато е късно да го кажем. Но знам, че той няма да спре да ни прави чудеса...
Трудно е! Но научих едно – сърцето ми вече ще говори винаги когато има какво да каже. Разумът ще е цедка, но близките ми вече не само ще усещат любовта ми, а и ще я чуват!
Приятели – завинаги!
Няма случайни неща! Ами сега?
Измина дълъг период, в който подготвях тази изповед. Мислех, страхувах се, редактирах, пишех. Тези редове ги пиша последно, защото те трябва да бъдат въвеждащи. Ама то за какво въведение говорим, когато краят е непроменим. Отне ми няколко дни да опиша част от това, което ме кара вече няколко нощи да не спя спокойно...
26.10.2011
Това е най-трудно написаното нещо. Опитвам се няколко дни да го започна, а изобщо не знам кога ще успея да го завърша.
Не съм си и представял, че така може да се чувствам. Искам да изразя чувства, а не мога. Като се замисля върху темата една буца засяда в гърлото и дори не мога се разплача. Това се случва изведнъж без да го очаквам дори, много емоционално, хлипащо и краткотрайно. Лошото е, че има непланирани повторения, които се случват на неподходящи места...
Искам да разкажа една история, която е много лична, но смятам че трябва да се знае. Има нещо в това, което преживявам, аз и стотици хора. Обединява ни един човек, който вече ни се усмихва от небето. Той беше уникален, различен, забавен, талантлив. Човек, който знаеше какво иска и категоричен в желанията си.
Трудно ми е да повярвам научих за загубата - в не нарочен разговор, а между другото в служебен. Не разбрах от най-близките ни хора, с които заедно посрещнахме заедно 2011, а от една близка приятелка, която се казва Радост . С нея си говорехме по съвсем друга тема. Ще кажеш - случва се. А случва ли се, всяка сутрин да погледнеш хладиника, на него да пише "Радост" и човек с това име от близък да ти стане безкрайно близък, защото ти е казал нещо, което със сигурност не искаш да чуеш, но трябва да знаеш. И ако тук не е намесена съдбата.... Приятелството ми с Радост е изпитано, трудно спечелено от мен и много силно. В него вложих чувства, които са важни за мен.
И защо избра не „жена си” да ми каже, че ни е напуснал, а нея?
Беше вълшебна НОВА ГОДИНА. Бяхме заедно във Варна. Той, аз, Феята и жената, която винаги е No1. Той все се шегуваше, че тя му е жена, а новогодишната баница му каза, че ще се ожени за нея. Е, падна му се късмет-а да се ожени и за мен. Останалите все се въртяха около семейството. Нещо, което много искаше...
А сега го няма.
Господ го прибра...
И то тогава, когато не трябваше...
Много боли, когато искаш да кажеш нещо, да поправиш глупава ситуация, но да нямаш този шанс. Той наистина ми е приятел и може да съм спорил с него, но знам че в неговото сърце аз присъствах...
Ден преди всичко това
Беше неделя, а един приятел ми предложи да пътуваме за 2 дни до Благоевград. В началото отказах, но после се размислих. Имах нужда от тази кратка, но заслужена почивка. Последните седмици главата ми се беше напълнила с глупости, които бях прибрал от няколко човека. Неща, които не заслужаваха личното ми пространство, но сърцето ми се подведе и го позволи.
В понеделник го реших, подготвих си служебните истории и пуснах документите за отпуск. Заминавах по средата на седмицата на извънредна ваканция. Само на 90 км от София, но реших да подишам чист въздух. Усмихнат и доволен от решението си съобщих на компанията, че може да се разчита на мен.
Няма и час от този усмихнат момент, в служебен разговор Радост ми съобщи, че Емо вече го няма. Не онези хора от общата ни снимка, а Радост...
Мълчание, което беше разчупено от думи изказани по инерция. Не знаех какво стана? Аз щях да пътувам да почива, сега не мога да пътувам, защото ЧУДОТО си иска четвъртъка...
Попитах ГИ защо оставиха съобщението за загубата в чужди ръце, а те не знаеха отговора. Да, минути преди да им се обадя за да попитам "вярно ли е?" те са обсъждали последната тъпо завършила среща с милото Чудо, но не и че не са ми се обадили... Ама той наистина е ЧУДО, защото не спира да ги прави... Чудесата!
Естествено погребението промени пътуването ми. Вторият ден щеше бъде посветен на него. Денят, който минути преди това беше освободен за мен - той си го прибра.
Преди да замина се подготвих за изпращането. Любимите кецове, спортна фанелка, дънки и очила...
Не бях чувал за дрес код на погребение, но това ще има такъв и щеше да е с емблемата на Емо – кецовете. Последните месеци и колелото участваше, но нямаше как в църквата да сме с колела.
Страх ме е от това какво ще преживея утре...
27/10/2011
Събудих се след поредната трудна нощ. Не спах спокойно, но не само защото бях на чуждо място. Сънувах глупости. Беше десет без 15. Уговорихме се с моите приятели да пием кафе в 10.30 в хотела. Останах да се излежавам и да гледам Гала. 15 минути преди срещата събрах сили за душ. Беше горещ и приятен, а слънцето галеше тялото ми заедно с водата. Банята имаше прозорец, който позволяваше бързото излизане на парата и приятното нахлуване на чист въздух. Усмихнах се на страхотната баня и това ми помогна да започна трудния ден с радост.
Седнахме в беседката на двора. Закусихме пържени филийки със сирене. Един час на открито, в добра компания и хубаво капучино, което струваше само 1.40.
Час по късно вече шофирах посока София. Не бързах, защото на отиване забелязах, че имаше много камери, но не ги запомних се намират. За това предпочетох да спазвам правилата на движение. Спокойно, с хубава музика и много тъжни мисли тези 90 км ми се сториха като 19. Имаше моменти, в които очите ми се пълнеха от спомени, имаше моменти, в които се усмихвах. От спомени. Не знаех защо се връщам в София. Не исках да ходя на погребението, но знаех че имам един последен разговор да проведа с Милото Чудо. Нямах избор, трябваше да се изправя пред него и да го помоля да ми се усмихне в душата. Толкова мислех, че се обърках и минах по новия, а не по стария път, който ме отвеждаше в друга точка на столицата. Е, така опознах толкова известната магистрала, която наистина е хубава. Но и по нея има камери!
Пристигнах на време в София, а за мой късмет в пиковя час, в центъра на града паркирах пред моя адрес. Любимото ми място се освободи пред очите ми. Като по поръчка. Помислих си, че това е късмет. Няма начин всичко да се нарежда така. Хубава закуска, лек път, място за паркиране. Замислих се как тръгнах предния ден – случайно счупих една статуя, после одрах огледалото на колата, а на магистралата поне 4 пъти ме засякоха. Дори единия път на сантиметри спрях зад един камион, който без мигач реши да ме засече изпреварвайки този пред него. Сега обаче всичко се нареждаше.
Вървях към църквата и си мислех дали да купя цветя или не. Мислех си да му взема едно патронче червено Джони, да си има в него, но в първия магазин нямаше. Там обаче имаше една неочаквана среща. Видях приятелка, с която пътищата ни се разделиха преди година. Оказа се, че ме преследвала след като ме забелязала. Повървяхме и поговорихме. Каква случайност – тя отиваше да си купи обектив, а аз отивах да изпратя един от най-добрите фотографи. Вървейки с нея срещнахме друг бивш колега – оператор. Той искаше да си поговорим, ние също, но аз виждах, че закъснявам. За това се извиних. Продължих към църквата, а по пътя срещнах още колеги. Все нещо ме спираше...
Минах покрай магазин за цветя и влязох. Помолих за две рози, а продавачката започна да ме пита кои. Помолих я просто за две рози. Тя обаче продължи да предлага възможността да си ги избера. Това ме изнерви и с по-строг тон я помолих просто за две рози. Вече не ги исках тези цветя...
Тук е мястото където трябва да поясня как се облякох за погребение – шарени кецове, сини дънки и син суичър- не размислих от първоначалната си идея. Не исках нищо черно, за това сложих белия часовник. Черното на погребения показва че си в траур. Моята душа е в траур, няма нужда хората да го знаят. Може би и за това продавачката не зацепи за къде са цветя.
Взех две рози и продължих. Бях сигурен че ще закъснея и няма да открия моите хора. Точно пред църквата обаче ги видях. Като по поръчка. Така както се случва по филмите – те просто изникнаха... На метри от храма срещнах онези душички, които без да ми говорят ми дадоха сили да погледна Божия дом, в който той ни чакаше. Не беше нужно да си приказваме, целунахме се, прегърнахме се и тръгнахме...
Не исках да влизам, но го направих. Вътре беше топло. Свещта, която ми подадоха на входа се огъваше в ръцете ми. Не можеше да стои права. По време на литургията аз не се разплаках. Не можех, но през цялото време ми беше топло, задушавах се и... не можех да си простя. Не вярвах, че това се случва и че трябва да го приема. Стоях в един ъгъл, близо до входа. Беше пълно с хора, повечето в черно, но с кецове. Поздравявахме се с кимане, ръкостискане с еднакви длани, целувки. Не се говореше. Нямаше какво да си кажем. Но аз имах да си говоря с Емо.
Литургията свърши, сълзите се лееха, но моите очи бяха само влажни. Хората пред мен постепенно се разреждаха. Прощаваха се с него, а опашката вървеше толкова бързо, колкото решеше домакинът. Едни минаваха бързо, други бавно, но той лежеше там и чакаше всеки да му каже сбогом. Феята не искаше да го види, но аз нямах избор. Разговор предстоеше. Хората се разредиха и пред мен грейна неговия портрет. Един щастлив Емо посрещаше близките си. Река от сълзи потече, а аз вече нямах сили да продължа. Прегърнах силно Рачева, която стоеше до мен и не исках да я пусна. Не можех да продължа напред. Наблюдавах хората, които се прощаваха. Най-близките го докосваха, мислено си говореха с него, а аз наближавах до ковчега. Когато редът ми дойде се уплаших. Помислих си – ами сега? Застанах до него погледнах го как спи и започнах да му говоря. Не спирах мислите и краката си. Не исках да го гледам такъв, той не стоеше никога на едно място, а сега не мърдаше. Обиколих ковчега, гледах го без да спирам и му говорех. Трябваше да ме чуе... Трябваше...
Разговорът приключи неусетно. Мислите ми спряха, а тялото ми беше без сили. Тръгнах да излизам, а опашката видях много тъжни лица. Но минавайки покрай тях усетих толкова любов и мъка... Те наистина го обичат. И едва ли любовта им някога ще угасне както угасна тялото му.
Беше труден ден. След кратки разкази и смешки заминалото аз си тръгнах. Исках да забравя за това, но не можех да забравя, че него вече го няма. Нямаше да го има Чудото, което да прави чудеса. Нямаше да има кой да ни разсмива. А той трябваше да се ожени за нея и за мен. Така му се падна на новогодишната баница! Не го направи, не защото не искаше, а защото това не му беше в плановете. Да ни изостави. А правехме планове за тази нова година...
28.10.2011
Сънувах го. Но го сънувах, защото исках, а не защото той така реши. Говореше ми това, което исках да чуя, а не това, което той щеше да ми каже. Сънувах го неспокойно.
Липсва ми... Животът ми вече е друг, защото близък човек вече е не е до мен, до нас. Ами сега?
Знам че нищо не е случайно и за това вярвам, че той иска да бъдем щастливи.
Защо тогава любимата ми и единствена Радост ми донесе тъжната вест?
Защо си бях освободил неговия ден, преди да знам какво се е случило?
Защо пътуването и всичко около него се нареди?
Защо сега го обичам повече от колкото преди?
Обичаме, но го осъзнаваме тогава, когато е късно да го кажем. Но знам, че той няма да спре да ни прави чудеса...
Трудно е! Но научих едно – сърцето ми вече ще говори винаги когато има какво да каже. Разумът ще е цедка, но близките ми вече не само ще усещат любовта ми, а и ще я чуват!
Приятели – завинаги!
Коментари
Публикуване на коментар