Истински светски истории. Ноември 2011
15.11.2011
Новините, които ме върнаха в реалността
Когато започнах да се занимавам с пишеща журналистика не обичах да пиша. Започнах го по принуда. Финансова. Сега като се сещам като дете все правех опити да публикувам нещо в градския вестник „Росица”. От време на време изваждах късмет за нещо малко, но според мен го публикуваха за да спра да им досаждам.
Преди 7 години ме поканиха на работа във фалирало вече списание. Там започнах да мразя да пиша. Не ми харесваше, но го правех, защото ми трябваше работа, а уменията, контактите и капацитета ми по това време не бяха много. После смених изданието където пишех по някога с кеф, но истината беше, че ме мързеше много. Рядко ми се случваше да се радвам на това, което четях. Но пък в отношенията между мен и другите бях много добър. Може би за това и пораснах. Въпреки всичко винаги съм завиждал на онези колеги, които са ми казвали, че обичат да пишат и не могат да престанат да го правят. Аз само се чудех как да се откъсна от това „бреме”
Вече ги разбирам. Виждам, че по-добре се изразявам в писането от колкото в говоренето. В него също ме бива, но да пиша – това е най-голямата ми страст. Умея да се изразявам така както сърцето ми говори, както душата ми да се чувства. Разбрах как да давам живот на думите и да влагам моята чувствителност в нещата, които създавам. Не мога да си представя да пиша без душа. Няма как да се получи, няма да го харесам, няма да го запазя, няма да го погледна.
Половин месец не съм публикувал нищо в блога си, но през това време не спрях да пиша. Една цялата седмица комуникирах само писмено, защото ми беше трудно да говоря. Не знаех какво да кажа. Главата ми беше празна, а следите от мозъчна дейност бяха почистени от някого. Но в писанието не беше така. Инстинктивно и несъзнателно думите излизаха от ръцете ми. Явно подсъзнанието ми е действало много успешно, защото ме беше отвело на финалната права където така или иначе съзнателно исках да стигна.
В денят, в който изравних писането с говоренето, започнах и да се смея. И то на новините. „Разследващите търсиха злато в двора на Рашкови, но намериха само костенурки.” Как да не се пръснеш от смях на това изречение. И най-бедното цигане ще каже, че злато в имотите на богатите няма. То е там където и бедния няма да се сети. Да не са глупави тези хора да си крият имането в земята. Да не е 16в. „Царското” семейство след като знае как да направи милиони, знае и как да ги скрие. Умело. А костенурките милите пазят единствено черупките си.
Докато пиша се опитвам да намеря в джоба на якето си едно късче хартия... Спомням си, че в неделя след втория епизод на „Седем часа разлика” си записах една мисъл, която ми хрумна. Серията беше толкова истинска, силна, динамична, с напрежение, че всичко, което ми беше в главата се изпари за секунда, върна се отново и пак се изнесе. Като морска вълна. А на брега остана само нужното на пясъка.
„Доверие и вярност, но предателството е с предимство!”
Това е истината на живота в България. Днес 2011-ва. И утре и след още много години. Предателството винаги ще е по-ценено, но подсъзнателно, защото съзнанието ни го отрича. Чувствал съм, че сме управлявани от подсъзнанието си и вярвам в това, защото няма вариант аз да излезя от там където бях. Да погледна отново живота с розовите очила и да се смея на предишното ми състояние.
Върнах се отново в работната атмосфера. Изцяло, без никакви излишни спирачки. Реших че отново мога да бъда в обществото и да се усмихвам там където не ми е мястото. Ние българите си мислим, че можем всичко, трябва да бъдем на всякъде и нямаме самоконтрол и самодисциплина. Понякога на една жаба мястото й не е в гьола, но тя е там, защото всички са там. За това посетих мероприятие, на което бях поканен, но не мислех, че трябва да отида. Оказа се, че може по професия и длъжност да заслужавам да бъда там, но на съзнание имам много да уча за да го оценя на 100%. Сега схванах само 70% от преживяното. Само основата. Истинското съдържание е в онези 30%, които със сигурност са равни на 300.
„Мениджър на годината” събира най-добрите в истинския бизнес. Реалният елит както се казва. В поздравленията, които поднесох на основната организаторка на събитието споменах, че това събитие е по-светско от онези светски. Там бяха истинските хора от високата класа, чиито резултати са видни, признати и нескрити. Нямаше големи деколтета, цепки и тежък грим. Всички бяха в официално вечерно облекло, а церемонията... Тя беше съчетана с изпълнения от домакините – Софийска опера и балет. И тук, ако някой тръгне да спори, че прави по-класни неща...
В един мой любим филм се казва, че в операта човек се влюбва или от първи поглед, или никога. Знаех , че между мен и нея няма как да се случи, защото това, което бях гледал по телевизията беше достатъчно доказателство за липса на химия. Дрънки. На живо това си друга бира. Настръхнах. Толкова вълнуващо, красиво... За моя 10 годишен опит в този светски гьол искам да ви кажа, че по-добра церемония не бях гледал. За коктейла и гостите дума няма да обеля. Всичко беше като на филм, който бях гледал, но не бях си помислял, че мога играя в него. Едно време преди да попадна в този цирк си мислех, че всичко е така, но истината е, че то съществува, но на друго ниво, а не там където бях до преди година. Там за където трябва да порасна преди да се пенсионирам.
Радвам се, че мога да пиша, да влагам чувство в изреченията и да се чувствам комфортно когато натискам бързо клавишите. Уникално е да изразявам душевността си. Несравнимо е усещането когато имаш нещо да споделиш, а ти е трудно да го направиш гласно, но за това имаш по-добра алтернатива.
Щастлив съм, че вече не ме канят на онези сбирки, на които всички ходят. Надявам се да посещавам такъв тип събирания, защото те са истинската класа у нас. И тези събития са онези, за които говорят в чуждите телевизионни предавания.
Иначе се радвам, че има какво да ме стимулира да пиша. И както се очертава тази седмица ще го правя по-често. Решил съм да припомня на моето вътрешно аз от какво се лишавах последните месеци. Ще посетя това-онова, а после със сигурност ще го разкажа, но не клюкарски, а добронамерено. Защото няма по-хубава от чистата дума. Нещо непознато за българския елит.
Новините, които ме върнаха в реалността
Когато започнах да се занимавам с пишеща журналистика не обичах да пиша. Започнах го по принуда. Финансова. Сега като се сещам като дете все правех опити да публикувам нещо в градския вестник „Росица”. От време на време изваждах късмет за нещо малко, но според мен го публикуваха за да спра да им досаждам.
Преди 7 години ме поканиха на работа във фалирало вече списание. Там започнах да мразя да пиша. Не ми харесваше, но го правех, защото ми трябваше работа, а уменията, контактите и капацитета ми по това време не бяха много. После смених изданието където пишех по някога с кеф, но истината беше, че ме мързеше много. Рядко ми се случваше да се радвам на това, което четях. Но пък в отношенията между мен и другите бях много добър. Може би за това и пораснах. Въпреки всичко винаги съм завиждал на онези колеги, които са ми казвали, че обичат да пишат и не могат да престанат да го правят. Аз само се чудех как да се откъсна от това „бреме”
Вече ги разбирам. Виждам, че по-добре се изразявам в писането от колкото в говоренето. В него също ме бива, но да пиша – това е най-голямата ми страст. Умея да се изразявам така както сърцето ми говори, както душата ми да се чувства. Разбрах как да давам живот на думите и да влагам моята чувствителност в нещата, които създавам. Не мога да си представя да пиша без душа. Няма как да се получи, няма да го харесам, няма да го запазя, няма да го погледна.
Половин месец не съм публикувал нищо в блога си, но през това време не спрях да пиша. Една цялата седмица комуникирах само писмено, защото ми беше трудно да говоря. Не знаех какво да кажа. Главата ми беше празна, а следите от мозъчна дейност бяха почистени от някого. Но в писанието не беше така. Инстинктивно и несъзнателно думите излизаха от ръцете ми. Явно подсъзнанието ми е действало много успешно, защото ме беше отвело на финалната права където така или иначе съзнателно исках да стигна.
В денят, в който изравних писането с говоренето, започнах и да се смея. И то на новините. „Разследващите търсиха злато в двора на Рашкови, но намериха само костенурки.” Как да не се пръснеш от смях на това изречение. И най-бедното цигане ще каже, че злато в имотите на богатите няма. То е там където и бедния няма да се сети. Да не са глупави тези хора да си крият имането в земята. Да не е 16в. „Царското” семейство след като знае как да направи милиони, знае и как да ги скрие. Умело. А костенурките милите пазят единствено черупките си.
Докато пиша се опитвам да намеря в джоба на якето си едно късче хартия... Спомням си, че в неделя след втория епизод на „Седем часа разлика” си записах една мисъл, която ми хрумна. Серията беше толкова истинска, силна, динамична, с напрежение, че всичко, което ми беше в главата се изпари за секунда, върна се отново и пак се изнесе. Като морска вълна. А на брега остана само нужното на пясъка.
„Доверие и вярност, но предателството е с предимство!”
Това е истината на живота в България. Днес 2011-ва. И утре и след още много години. Предателството винаги ще е по-ценено, но подсъзнателно, защото съзнанието ни го отрича. Чувствал съм, че сме управлявани от подсъзнанието си и вярвам в това, защото няма вариант аз да излезя от там където бях. Да погледна отново живота с розовите очила и да се смея на предишното ми състояние.
Върнах се отново в работната атмосфера. Изцяло, без никакви излишни спирачки. Реших че отново мога да бъда в обществото и да се усмихвам там където не ми е мястото. Ние българите си мислим, че можем всичко, трябва да бъдем на всякъде и нямаме самоконтрол и самодисциплина. Понякога на една жаба мястото й не е в гьола, но тя е там, защото всички са там. За това посетих мероприятие, на което бях поканен, но не мислех, че трябва да отида. Оказа се, че може по професия и длъжност да заслужавам да бъда там, но на съзнание имам много да уча за да го оценя на 100%. Сега схванах само 70% от преживяното. Само основата. Истинското съдържание е в онези 30%, които със сигурност са равни на 300.
„Мениджър на годината” събира най-добрите в истинския бизнес. Реалният елит както се казва. В поздравленията, които поднесох на основната организаторка на събитието споменах, че това събитие е по-светско от онези светски. Там бяха истинските хора от високата класа, чиито резултати са видни, признати и нескрити. Нямаше големи деколтета, цепки и тежък грим. Всички бяха в официално вечерно облекло, а церемонията... Тя беше съчетана с изпълнения от домакините – Софийска опера и балет. И тук, ако някой тръгне да спори, че прави по-класни неща...
В един мой любим филм се казва, че в операта човек се влюбва или от първи поглед, или никога. Знаех , че между мен и нея няма как да се случи, защото това, което бях гледал по телевизията беше достатъчно доказателство за липса на химия. Дрънки. На живо това си друга бира. Настръхнах. Толкова вълнуващо, красиво... За моя 10 годишен опит в този светски гьол искам да ви кажа, че по-добра церемония не бях гледал. За коктейла и гостите дума няма да обеля. Всичко беше като на филм, който бях гледал, но не бях си помислял, че мога играя в него. Едно време преди да попадна в този цирк си мислех, че всичко е така, но истината е, че то съществува, но на друго ниво, а не там където бях до преди година. Там за където трябва да порасна преди да се пенсионирам.
Радвам се, че мога да пиша, да влагам чувство в изреченията и да се чувствам комфортно когато натискам бързо клавишите. Уникално е да изразявам душевността си. Несравнимо е усещането когато имаш нещо да споделиш, а ти е трудно да го направиш гласно, но за това имаш по-добра алтернатива.
Щастлив съм, че вече не ме канят на онези сбирки, на които всички ходят. Надявам се да посещавам такъв тип събирания, защото те са истинската класа у нас. И тези събития са онези, за които говорят в чуждите телевизионни предавания.
Иначе се радвам, че има какво да ме стимулира да пиша. И както се очертава тази седмица ще го правя по-често. Решил съм да припомня на моето вътрешно аз от какво се лишавах последните месеци. Ще посетя това-онова, а после със сигурност ще го разкажа, но не клюкарски, а добронамерено. Защото няма по-хубава от чистата дума. Нещо непознато за българския елит.
Коментари
Публикуване на коментар