Къде е мярката на прошката?

24.11.2011

Наздраве, за старата любов

Хубаво е, когато човек е с всичкия си. Лошо е, когато си мисли че е така, но реално той толкова се е загубил, че все повече се отдалечава от себе си. Това го виждам всеки път щом посетя някое светско събиране.
Ясно е, защо не говоря с повечето хора, които се наричат журналисти. Ясно е и какво е мнението ми за тях. Те милите сами не знаят за кого работят, но иначе се наричат журналисти. Нали трябва обилно да хапнат, пийнат, приберат торбичката... Не разбирам само къде загубиха културата в хапването, все пак са били възпитавани или бъркам? Вземи си малко, после пак, и после пак, ама препълнената чиния, от която падат меса докато я занесеш... Циганска работа, ама от българи измислена. Но това да е проблема – ако се заговориш с тях после цели филми тръгват. Голяма фантазия имат тези хора. Интерпретации всякакви, родени от новите им непознати мозъчета, които са се оформили благодарение на различната храна, която са погълнали последните години. Алкохолът също има принос, защото е качествен, а не като онзи по нощните клубове, които си купуваме. От него и аз не помня за кого работя, а техния шеф не знае, че са му служители. Има и друго – представят се от медии, които от толкова отдавна не съществуват, че сме забравили за съществуването им.
Оставям ги тях, защото не си струва да ги коментирам. След като помолих фотограф да ги документира как работят, а той възмутено ми отказа, няма какво повече да говорим. Някак си онова златно правило – влиза само заслужилия, вече не важи. Дори и да не си журналист, важно да назовеш някаква медия и хапваш на корем. Пък и за вкъщи можеш да си вземеш. Само не разбирам домакините – не искат ли реални журналисти, защото обикновено присъстват нереални. И тогава къде са публикациите?
Това са ми пресните спомени от снощи, когато откриха River Side. Място с убийствено добра жива бира, чиито вкус познавам от потребителски опит. Там се видях с приятели, с които само се лъжем, че ще се съберем, но не го правим. А трябва да се случи, защото с тях освен за настояще, бъдеще говорим и за минало. Няма тема, която да ни затвори устата, но миналото ни е любима. Не е заради годинките, а заради спомените. Защото на чаша добро вино, с хубаво мезе върви да си спомняш мигове, които никога няма да се забравят, защото ги подхранваме. А и ни припомнят защо се харесваме и уважаваме.
Днес в социалната мрежа един приятел беше публикувал онази песен на „Тоника”, която буди любимото носталгично чувство у нас. Всъщност Илиян ми е познат от около 7 години, но последните 6 бяхме загубили контакт. Видяхме се случайно преди няколко седмици. Не се поздравихме. На втората пак случайна среща той ме заговори, а аз се извиних за първата. Мислех си, че ме е забравил. Но миналата събота направо си поговорихме и разменихме координати. Бях забравил за усмихнатите ни разговори. И каква случайност – песента дойде от него, а първите, които я отбелязаха с like бяха хора, с които имаме достатъчно хубави спомен за да пророним сълза, било и след първата бутилка вино.
Точно спомените са основната причина за прошката на близък човек. Големината и тежестта им определят мярката на прошката. Колко повече, толкова по-лесно....
За прошката искам да пиша и се чудех какво може да накара един човек да забрави и да даде втори, трети, пети, абе просто шанс за нови отношения. Само красивите спомени, които могат да разрушат и най-дебелата обидна стена. Но има един проблем, ако те липсват? Ако няма какво да я събори?
Всички, които ме познават знаят, че съм човекът драма, но като цяло, мисля че съм положителен. Просто вечно се намира нещо да ме натъжи. А това прави впечатление, но ме е яд, че не усмивката ми се помни, а сълзите. Все пак не съм вечно тъжен. Аз знам как да се усмихвам. Ама нали винаги лошото прави впечатление, не доброто.
Сега съм пред голяма дилема. Дали да простя? Мога ли да го направя?
Не спирам да мисля няколко дни над тези въпроси и така се роди отговорът, който отново завършва с въпросителна – Мога ли да простя първо на себе си? Смятам, че човек за да прехвърли зад гърба си грешките на другите, които са го наранили, първо трябва да си прости на себе си, че ще го направи, защото никога не се знае кога отново ще се случи. Трябва да си прости и за това, че е допуснал и първия път!
Забелязвам, че човек по-лесно прощава когато е за първи път. Тогава не съществува въпросът – ще се повтори ли? Но когато то е за 5-6-ти път? И отново всички добри птички около нас казват – хайде, струва си.... Къде е мярката? Трябва ли да се пробваме докато не остане нищо живо в нас?
Спомням си една жена ми беше казала да престана да позволявам да ме убиват, защото накрая няма да остане нищо от сърцето ми... Не я послушах!
Болезнено е да виждаш как един човек страда от любовта си и да не можеш да му протегнеш ръка. Защото си загубил вяра в него, а той се опитва да се помоли за нея. Но опитът не е като действието. Прошката не се дава лесно на всеки. Има неща, които не се прощават въпреки хубавите спомени. Но и те помагат, стига да ги има...
Пиша го това за теб, защото знам, че искаш да го прочетеш. С това ще задоволя егоизма ти, че ти обръщам внимание, че пиша за теб и си те спомням. Но искам всички хора да осъзнаят най-накрая, че тайно в себе си са истински, просто забравят да го покажат, а аз отдавна го правя. Много е лесно да се забрави когато си наранил, много е лесно когато си настъпил, а не си се усетил за това и да го подминеш. Но няма нищо страшно да поискаш прошка. Няма нищо болезнено да се бориш за онова внимание, което искаш, но не само с думи, а с действия. Сигурен съм, че няма непростими неща, но сега си противореча, защото в този момент за мен има, но повече боли когато другите забравят за тях и просто искат да продължат на чисто. Човешката душа е нежна и крехка и тя има нужда от лечение, не от заключване...
Боли ме когато отношения се продават за пари. Вече съм убеден, че могат и да се купуват, но те нямат нищо общо с любовта...

За истинските хора, които познавам и са още до мен!