Господи, колко те обичам!

08.12.2012
Толкова не ми се пише...

От много време нямам желание да споделям думи върху бяло.
Отдавна спряхме да пишем на хартия. Спомням си, че последно го направих с писмото до Стефан Данаилов, с което исках да му благодаря за интервюто. Изминаха две години, а аз все още се тормозя за грешките, които съм допуснал в импулсивното и нередактирано писмо. Може да е смешно, но когато човек сбъдва мечтите си не си дава сметка какви елементарни грешки прави. Просто действа със сърцето си…
Вече нямам желание да пиша за блога си, който необяснимо за мен има такава голяма популярност. Трудно е да пишеш емоционално, да не критично и да не е свързано с работа. Все пак това ми е личното място, и за това не искам да бъркам чувствата с професията. Уморих се отдавна да изразявам негативно мнение. И днес бях готов да оплюя една дето не си струва да и пиша името, но се отказах. Излишно е… Тя отдавна няма нищо общо с мен за да се връщам там от където си тръгнах.
Мисля си, че искам да контактувам реално. Искам да мога да пиша повече, да живея спокойно, без да се страхувам. Но страхът е толкова голям, защото боли.
Едни критикуват анонимно. Други четат анонимно и искат да са в живота и използват лъжливи думи за да се върнат. Истината е, че отмина времето когато се мислех за велик. Сега съм нормален и истински и повече не правя излишни компромиси. Защото живота е за живеене, а не за използване.
За втори път правя едно и също нещо - да махна телевизора от спалнята. Време е за нови сънища и нови реалности, а той само им пречи. Мислех си, че ще трудно, но не е.
В петък видях по bTV едно прекрасно дете, което го попитаха: „чувстваш ли се герой?“ - той отговори „защо?“. Той беше извършил геройство, което за него е съвсем нормално. Истината е, че делата не се вършат за благодарност, а от сърце.
Защо да не съм емоционален - питам аз? След като душата ми е емоционална… Не всичко е мраз и силикон….
Вчера видях в мола един човек, който лично не познавам, но съм го виждал на снимка. Той индиректно влезе в живота ми без да има вина и да знае за моето съществуване, но истината е, че тази среща ме върна там където не исках.
...Когато осъзнах, че мога пак да обичам – болезнено и несподелено. Само една лъжа, която ме накара да вярвам, че може да съм желан…
Обичам те…
това не го чу от мен,
но искам да ти кажа –
мъж съм, но ще боли!